Сега е спокойно в птичарника. Почиствам го от край до край и покривам кафезите с вестници. Нощем, насън, започвам да изпитвам някакво странно безпокойство. Дори когато летя. Все си мисля за нещо, а не мога да разбера какво е то. Сетне изведнъж разбирам. У мене е заговорил инстинктът на прелетната птица, искам да отлетя. Дали и другите мои птички изпитват същото? Дали то се отнася и за птичките в съня?
Денем наблюдавам канарчетата и виждам, че се готвят да отлетят. Често се събират на ята и хвърчат напосоки. Ядат повече и летят по-надалеч от двора. Понякога в двора не можеш да видиш нито едно в течение на два-три часа.
Майка ми пак започва да се оплаква от курешките и от шума. Шум тя нарича тяхната песен. Баща ми пък се бои, че през зимата ще измръзнат. А повечето от тях изобщо не са оживели в клетка.
Той отваря вратата на клетката и внася вътре хранилките. Канарчетата започват да влизат, за да ядат, а после и да спят. Няколко от тях, между които и Алфонсо, продължават да спят на дървото, но повечето се прибират в клетката. Зная, ще дойде време баща ми да захлопне вратата и да ги затвори вътре.
Насън разговарям с канарчетата. Обяснявам им, че е време да си заминат. Казвам им, че ако влязат да спят в клетката, ще ги затворят в нея, а след туй ще ги сложат в кафези. Отначало те не ме разбират, а после пък не ми вярват. Тогава взема думата Алфонсо; потвърждава, че това, което казвам, е истина и обяснява, че аз никога не съм ги лъгал. Да, време е да заминават. Алфонсо казва, че знае как ще стане това, че полетът е много дълъг и някои може да умрат, но той заминава, заминава и Пилето, тръгват утре на раз съмване. Слушам го и ми става тъжно. Канарчетата са възбудени.
Призори всички сме готови; излитаме едновременно. Алфонсо е начело на ятото. Отправяме се на юг — над газовия резервоар, над Ландсдаун, надолу към Честър и аз съм все с тях. Чудя се какво ще стане с мен. Дали някога ще се събудя в собственото си легло?
После, не зная как, се оказвам сам. Рея се някъде в небето и ги виждам да се отдалечават. Не мога да ги догоня; те ме изоставят. Виждам се като птица да летя заедно с тях, зад Алфонсо и Пилето. Зная, че винаги ще бъда с тях, където и да отидат. Наблюдавам ги от небето, докато те, ние, се превръщаме във все по-малки и по-малки точици и остава само едно небе. Усещам, че натежавам, и падам, летя към земята, само че малко по-бавно, отколкото когато падах от газовия резервоар. Докато падам, размахвам ръце и успявам да се върна в съня под празното небе отгоре.
На сутринта канарчетата ги няма. Баща ми е ядосан. Аз се чувствувам безкрайно самотен. Чакаме ги цял ден да се върнат. Събота е, нямам училище и само гледам небето и се моля да не се появи нищо в него.
На другия ден излитам и разтурям птичарника. Складирам дървения материал зад гаража. Работя бързо, за да не ме усетят какво правя. Много по-лесно е да разтуряш, отколкото да изграждаш. До вечерта от птичарника няма и следа.
Тази нощ не сънували.
Дните се нижат едва-едва. Чувствувам се ужасно самотен. Разтревожен съм — как да кажа на баща ми, че не искам да ходя в колеж. Тревожи ме и това, че ще ме приберат в казармата. Но не мога да променя нищо; всичко е предрешено.
През септември получавам писмо от армията, с което ме уведомяват, че съм определен да уча инженерство по СПО — специалната програма за обучение. Курсът ще бъде в университета „Флорида“ в Гейнсвил. Оказва се, че през февруари съм издържал в училище изпита за СПО, но напълно съм забравил това.
Наглед това е идеалното разрешение. Не мога да се измъквам от всяко нещо, а пък и инженерството не изглежда толкова лошо. Обясняват ми, че ще ни обучат като инженери, за да помогнем след войната в преизграждането на Европа и Япония. Родителите Ми са доволни, мислят си, че ще стана офицер, и това им прави силно впечатление.
Влизам в казармата в края на септември. Изпращат ме във „Флорида“ за един семестър, след което разпущат курса. Изпращат ме във Форт Бенинг за основна бойна подготовка, а после — в южната част на Тихия океан като пехотно подкрепление.
Често си мисля за канарчетата, за Перта, за дечицата, но не ги сънувам.
На другия ден, когато отивам да видя Пилето, той ми се усмихва, бога ми! Намествам стола между двете врати и изчаквам Реналди да си отиде.
— Здрасти, Пиле, това съм аз, твоето старо приятелче Ал, Да кажеш нещо? Готов ли си вече да говориш? Помниш ли ме?
Той клечи и ме гледа. Кръстосал е ръце върху коленете си, а брадата му е опряна на ръцете. Очите му са втренчени в мен, но в тях не виждам отговор. Наблюдава ме тъй, както някога наблюдаваше птиците. Погледът му хем играе, хем някак е съсредоточен върху мен. Става ми кофти, но той си е такъв, няма грешка.
Читать дальше