Мишел Уелбек - Платформата

— Значи ние сме късметлии.

— Късметлията съм аз, че те срещнах, да.

— И аз… — каза тя, като ме погледна в очите. — Аз също съм късметлийка. Мъжете, които познавам, са наистина нещо ужасно; вече никой не вярва в любовните отношения; започват да ти дрънкат на тема приятелство, разбирателство, с една дума — всичко онова, което не ги обвързва с нищо. Стигнах дотам, че не мога вече да понасям думата приятелство , направо ми се повръща от нея. Или другият случай: онези, които се женят, се задомяват възможно най-бързо и започват да мислят единствено за кариерата си. Ти явно не си от тях; но веднага разбрах, че няма никога да ми говориш за приятелство , че няма да изпаднеш чак в такава простотия. Надявах се от самото начало, че ще спим заедно и че ще се случи нещо силно между нас; но можеше и нищо да не се случи, това бе дори по-вероятно. — Тя млъкна и въздъхна раздразнено: — Такива ми ти работи… — каза примирено. — Ще се обадя все пак на Жан-Ив.

Обличах се в стаята, докато тя телефонираше. „Да, прекарах чудесно…“ — я чух да казва. Малко по-късно възкликна: „Колко?…“ Когато влязох в хола, тя държеше слушалката в ръка, имаше замислен вид; все още не се беше облякла.

— Жан-Ив се е срещнал с човека от фирмата за човешки ресурси — каза тя. — Предлагат му сто и двайсет хиляди франка на месец. Готови са да ме вземат и мен; според него могат да вдигнат до осемдесет хиляди. Утре има среща, за да обсъди назначението.

— Къде ще работите?

— Във ваканционния отдел на групата „Орор“.

— Голямо предприятие ли е?

— Ами да, това е най-големият хотелиерски тръст в света.

Жан-Ив се събуди в пет сутринта, хвърли поглед към жена си, която все още спеше. Беше прекарал отвратителен уикенд при родителите си — жена му Одре не понасяше селото. Никола, десетгодишният му син, също мразеше областта Лоаре, където не можеше да си вземе компютъра; не обичаше дядо си и баба си, намираше, че миришели лошо. Вярно беше, че баща му западаше, все повече и повече се занемаряваше, интересуваше се само от зайците си. Единственото поносимо нещо през тези уикенди беше дъщеря му Анжелик — на три години, тя беше все още способна да изпада във възторг пред кравите и кокошките; но в момента беше болна, беше прекарала по-голямата част от нощите в плач и стенания. Когато се прибраха след тричасови задръствания, Одре реши да излезе с приятели. Беше си сготвил замразена храна, като през това време бе изгледал някакъв посредствен американски филм, в който се разказваше историята на един serial killer 106 106 Сериен убиец (англ.). — Б.пр. аутист — сценарият, изглежда, бе по истински случай, мъжът беше първият душевноболен, екзекутиран в Небраска от повече от шейсет години насам. Синът му бе отказал да вечеря, беше се впуснал веднага в партия на „Total Annihilation“ — или може би на „Mortal Combat II“ 107 107 „Тотално унищожение“, „Смъртоносна битка“ (англ.) — компютърни игри. — Б.пр. , все ги бъркаше. От време на време отскачаше до стаята на дъщеря си, опитвайки се да поуспокои стоновете й. Беше заспала към един часа, Одре още я нямаше.

В крайна сметка и тя се бе върнала, помисли си той, докато си приготвяше кафето в машината за еспресо; все пак още се връща. Между клиентите на адвокатската кантора, в която работеше, бяха вестниците „Либерасион“ и „Льо Монд“ и тя беше започнала да се движи из журналистически кръгове, сред телевизионни водещи, политици. Излизаха често, понякога ходеха по странни места — веднъж, разлиствайки една от книгите й, се натъкна на клубна карта за някакъв бар за фетишисти. Подозираше, че спи с един тип от време на време; във всеки случай вече не спяха заедно. Странно, но той от своя страна нямаше любовни авантюри. И все пак знаеше, че е красив, блондин със сини очи, тип, по-често срещан сред американците; но той нямаше наистина желание да се възползва от случаите, които биха му се представили — така или иначе много редки; работеше по дванайсет-четиринайсет часа на ден, а и на отговорни постове като неговия жените не се срещаха чак толкова често. Естествено, Валери беше там, но на него никога не му бе минавало през ум да я възприеме другояче освен като колежка. Би било любопитно да погледне нещата от нов ъгъл; но знаеше, че това е фантазия без последствия; вече пет години работеха заедно с Валери, тези работи стават или веднага, или никога. Уважаваше Валери много, невероятната й способност за организация, безотказната й памет; знаеше, че без нея нямаше да се издигне толкова високо — поне не така бързо. И ето че днес щеше може би да започне нов решаващ период. Изми си зъбите, обръсна се много старателно, преди да избере по-скоро строг костюм. После отвори вратата към стаята на дъщеря си — тя спеше, също толкова руса, колкото него, облечена с пижамата си на пиленца.