Мишел Уелбек - Платформата

Сон дойде да ме предупреди, че обедът е започнал. Отправих се към салона близо до реката. Бяха сложили две маси за по шест души; всички места бяха заети. Огледах се леко разтревожен, но Рьоне ми се притече бързо на помощ. „Няма проблеми, елате на нашата маса! — каза великодушно той, — ще добавим в края още една чиния.“ Наместих се на масата, която, изглежда, беше на утвърдените двойки : юранските еколози, натуропатите — които, както научих по този повод, се наричаха Албер и Сюзан, — и двамата възрастни месари. Това съчетание, имах възможност да се убедя много бързо, не се дължеше на естествена симпатия, а по-скоро на нещо като спешен случай, създаден при разпределянето на масите; обедът беше следователно само рундът за наблюдение от играта.

В началото разговорът се въртеше около темата за масажите , които натуропатите намираха за скъпи. Миналата вечер Албер и Сюзан, пренебрегвайки традиционните танци, оползотворили времето си с чудесен масаж на гърба. Рьоне се усмихна леко развеселен; отношението на Албер обаче му даде много бързо да разбере, че поведението му е напълно неуместно. Традиционният тайландски масаж нямал нищо общо с онези неизвестно какви изпълнения; той бил белег на вековна цивилизация, хилядолетна дори, който между другото бил в пълно съответствие с китайската наука за иглотерапията. Те самите го прилагали в кабинета си в Монбелиар, без, естествено, да могат да постигнат сръчността на тайландските специалисти; вчера вечерта получили добър урок. Ерик и Силви ги слушаха с възхита. Рьоне се изкашля смутено; и наистина, двойката от Монбелиар не предизвикваше никаква похотлива мисъл. Кой ли е могъл да разпространи представата, че Франция е страната на волността и на разюздаността ? Франция е мрачна страна, абсолютно мрачна и бюрократична.

„На мен също ми масажираха гърба, но момичето завърши с топките ми…“ — намесих се аз неубедително. Тъй като точно дъвчех кашу, никой не ме чу, с изключение на Силви, която ми хвърли ужасен поглед. Пийнах глътка бира и издържах невъзмутимо на погледа й — беше ли изобщо това момиче способно да се погрижи както трябва за който и да е мъжки член? Съвсем не беше очевидно. Междувременно трябваше да изчакам кафето.

„Вярно е, че са хубавки малките…“ — забеляза Жозет, хващайки един клон от папая и усилвайки още повече настъпилия смут. Кафето се бавеше. Какво може да направи човек, след като се е нахранил, ако не му разрешават да пуши? Наблюдавах спокойно нарастващото взаимно отегчение. Приключихме мъчително разговора с няколко забележки върху климата.

Спомних си отново баща си, прикован към леглото от внезапна депресия — ужасяваща у един толкова активен мъж; приятелите му алпинисти стояха край него, чувстваха се неудобно, бяха безпомощни пред болестта му. Спортувал толкова усилено, ми обясни той веднъж, за да затъпее, за да не може да мисли. Беше успял — бях убеден, че беше успял — да премине през живота, без да си зададе нито веднъж сериозно въпроса за човешката участ.

В автобуса Сон взе отново думата. Граничната зона, в която навлизахме, била отчасти населена от карени, бегълци от Бирма; това не създавало неудобства. Карените добри, прецени Сон, смели деца, учат добре в училище, няма проблеми. Не били изобщо като някои племена от Севера, които нямало да имаме възможност да срещнем по време на обиколката; според нея не губехме нищо от това. Особено що се отнасяло до племето акха, на които, изглежда, имаше зъб. Въпреки усилията на правителството акхаите не можели да се откажат от отглеждането на мака, традиционния им поминък. Били донякъде анимисти и ядели кучета. Акха лоши, подчерта енергично Сон — освен културата мак и беритбата на плодове нищо друго знаят; деца не учат добре училище. Пари много харчени за тях, резултат никакъв. За нищо не стават, заключи тя в истински дух на обобщение.

Пристигайки в хотела, аз следователно наблюдавах с любопитство прословутите карени , които се суетяха по брега на реката. Отблизо — искам да кажа без автомати — те не изглеждаха толкова лоши; най-много биеше на очи, че боготворяха, както ми се стори, слоновете си. Да се къпят в реката и да четкат гърбовете на слоновете си, това, изглежда, беше тяхната върховна радост. Вярно, че не ставаше дума за карени бунтовници , а за обикновени карени — онези, които бяха избягали от зоната на боевете, защото бяха уморени от всичките тези истории и почти не се вълнуваха от каузата на каренската независимост.