Мишел Уелбек - Платформата

И така през 1942-а строителството в сектора край река Куай започнало, били мобилизирани над шейсет хиляди военнопленници, англичани, австралийци, новозеландци и американци, както и „неизмеримо“ количество азиатски каторжници. През октомври 1943-а железопътната линия била завършена, на нея намерили смъртта си шестнайсет хиляди военнопленници — това се дължало на липсата на храна, лошия климат и злите по природа японци. Малко след това бомбардировка на съюзниците разрушила моста на реката Куай — важен елемент от инфраструктурата, — правейки по този начин железопътната линия неизползваема. С една дума, купища трупове — и почти нулев резултат. Оттогава положението съвсем не се беше подобрило — приличната железопътна връзка между Сингапур и Делхи продължаваше да бъде невъзможна.

В състояние на леко отчаяние започнах посещението на Музея JEATH, построен в памет на ужасяващите страдания на съюзническите военнопленници. Няма съмнение, казах си аз, че всичко това е наистина за съжаление; но по време на Втората световна война в крайна сметка все пак е имало и по-лошо. Не можех да не си помисля, че ако затворниците бяха поляци или руснаци, нямаше да се вдигне толкова шум.

Малко по-късно се наложи да изтърпим посещението на съюзническите гробища — на онези, които бяха в известен смисъл направили върховна саможертва. Бели кръстове в прави редици, всички абсолютно еднакви; от мястото вееше дълбока скука. Напомни ми на Омаха Бийч 48 48 Десантът на съюзническите войски на 6 юни 1944 г. се извършва на шест от плажовете на бреговете на Нормандия с кодови имена Юта, Омаха, Гоулд, Юнон и Меч (Utah, Omaha, Gold, Juno, and Sword). — Б.пр. , който също не ме бе развълнувал особено много — откровено казано, беше ми заприличал на някаква инсталация в духа на модерното изкуство. „Тук — бях си рекъл аз с чувство на недостатъчно силна тъга — са загинали куп глупаци за демокрацията.“ Гробището на река Куай беше много по-малко, човек би могъл, ако реши, да преброи гробовете, твърде скоро обаче се отказах от това упражнение. „Не може да са шестнайсет хиляди…“ — заключих все пак на глас. „Точно така! — информира ме Рьоне, все още въоръжен с гида си «Мишлен». — Според изчисленията са загинали шестнайсет хиляди; в гробището обаче има само петстотин осемдесет и два гроба. Счита се, че са (четеше, като следеше редовете с пръст) петстотин осемдесет и двамата мъченици на демокрацията .“

Когато на десет години получих третата си звездичка, отидох в една сладкарница и се натъпках с палачинки с „Гран Марние“ 49 49 Френски ликьор на основата на няколко различни вида коняк и портокалови кори, създаден през 1859 г. от Луи-Александър Марние-Лапостол. — Б.пр. . Беше малък самотен празник; нямах приятели, с които да споделя радостта си. Както всяка година по това време, се намирах при баща си в Шамони. Той беше високопланински водач и заклет алпинист. Имаше приятели, подобни на него, все мъжествени и смели хора; не се чувствах добре сред тях. Никога не съм се чувствал добре сред мъже. Бях на единайсет години, когато едно момиче ми показа за първи път котенцето си; бях моментално запленен, ужасно ми хареса този малък разпукан орган, толкова странен. Тя нямаше много косми, беше момиче на моята възраст, казваше се Мартин. Дълго стоя с разтворени бедра, вече с добре смъкнати гащи, за да мога да виждам; когато посегнах с ръка обаче, тя се изплаши, избяга. Всичко това сякаш беше станало съвсем наскоро, нямах чувството, че съм се променил особено. Ентусиазмът ми към катеричките не бе намалял, в него съзирах дори — все още различима — една от малкото ми напълно човешки черти; за всичко останало не бях вече много сигурен.

Малко след като се качихме обратно в автобуса, Сон взе думата. Отправяхме се към мястото за пренощуване, което — тя държеше да подчертае — щяло да бъде нещо специално. Без телевизия и без видео. Без електричество, на свещи. Без баня, с вода от реката. Без дюшеци, върху рогозки. Чиста проба завръщане към природата. Това завръщане към природата, отбелязах мислено аз, щеше да се състои главно под формата на лишения; юранските еколози — които се казваха Ерик и Силви, както без да искам бях разбрал по време на пътешествието с влака — умираха от нетърпение. „Тази вечер френска кухня — завърши Сон без видима връзка. — Сега яли само таи. Също малък ресторант, на бряг река.“

Мястото беше вълшебно. Дървета хвърляха сянката си върху масите. Близо до входа имаше едно огряно от слънцето езерце с костенурки и жаби. Дълго наблюдавах жабите; за кой ли път оставах поразен от множащия се в този климат живот. Белезникави риби плуваха най-невъзмутимо. По-нагоре имаше водни лилии и водни бълхи. Най-разнообразни насекоми кацаха непрекъснато по лилиите. Костенурките наблюдаваха всичко това с непоклатимото спокойствие, характерно за вида им.