Мишел Уелбек - Платформата

Спектакълът с „тайландски традиционни танци“ беше според нея на нивото на Жозет и Рьоне, които дълбоко в душата си тя смяташе за изкопаеми ; забелязах с тревога, че търсеше в мене съюзник. И наистина, маршрутът щеше скоро да продължи към вътрешността на страната, щяха да ни разделят на две маси при храненето; време беше всеки да си избере лагера. „Ами, добре…“ — казах след дълго мълчание. В този момент над нас изникна като по чудо Робер. Опитваше се да слезе по стълбите. Гъвкаво му сторих път, изкачвайки няколко стъпала. Преди да се втурна към ресторанта, се обърнах — Жозиан не бе помръднала и фиксираше с поглед Робер, който се отправи с бърза крачка към козметичния салон.

Бабет и Леа бяха близо до купите със зеленчуци. Кимнах с глава, правейки възможно най-незначителния знак за познанство, преди да си сервирам батати. Изглежда, и на тях традиционните тайландски танци им се бяха видели изтъркани . Връщайки се към масата, забелязах, че двете куклички бяха седнали на няколко метра от мен. Леа беше облечена с тениска Rage against the machine 40 40 Американски състав неометъл (англ.). — Б.пр. и с много впити джинсови бермуди, Бабет беше с нещо безформено, в което разноцветните копринени ленти се редуваха с прозрачни ивици. Дърдореха оживено, като явно си спомняха за различни нюйоркски хотели. Да се ожениш за една от тези мацки, си казах аз, би било абсолютният ужас. Възможно ли беше все още да си сменя масата? Не, щеше да бъде малко грубо. Настаних се на стола пред тях, така можех поне да им обърна гръб, изядох си набързо вечерята и се качих в стаята си.

Точно когато се канех да вляза във ваната, се появи една хлебарка. Това беше най-подходящият момент в живота ми за появата на хлебарка; просто по-добър не би могла да уцели. Придвижваше се бързо по плочките, миличката, потърсих с очи пантофа си, но знаех дълбоко в душата си, че шансовете ми да я размажа са минимални. И защо ли да се боря изобщо? Какво би могла да стори дори Оон с нейната божествено еластична вагина? Оттук нататък бяхме обречени. Хлебарките се съвкупяват без всякакво изящество и видима радост; но се съвкупяват многочислено и генетическите им мутации са бързи; ние не сме в състояние да направим абсолютно нищо срещу хлебарките.

Преди да си легна, отдадох още веднъж дължимото на Оон и на всички тайландски проститутки. Не беше лесен занаятът на тези момичета; сигурно не им се случваше много често да попаднат на добро момче, надарено със сносна физика, което наистина да не желае нищо повече от едновременен оргазъм. Да не говорим за японците — при мисълта за тях целият настръхнах и хванах здраво „Гида на пътешественика“. Бабет и Леа не биха могли, помислих си, да бъдат и тайландски проститутки; не са достойни за такова нещо. Валери може би; в това момиче имаше нещо: грижовна като майка и в същото време малко мръсница — и двете потенциално, разбира се, — засега тя беше предимно мило момиче, дружелюбна и сериозна. Явно Валери ми харесваше. Лекичко онанирах, за да пристъпя към четенето с ведра глава; резултатът беше няколко капки.

Въпреки че си поставя по принцип за цел да ви подготви за пътуване до Тайланд, „Гидът на пътешественика“ на практика изразява сериозни резерви и се чувства задължен още в самия предговор да изобличи сексуалния туризъм, това гнусно робство . Накратко, авторите на „Пътешественика“ бяха мрънкачи , чиято единствена цел беше да помрачат и най-малката радост на туристите, които мразеха. Не обичаха междувпрочем никого освен самите себе си, ако се съди по пръснатите из цялата книга саркастични забележки от рода на: „Да, скъпа госпожо, знаете това сигурно от епохата на хипитата!…“ Най-мъчителното обаче беше резкият, спокоен и строг тон, потреперващ от сдържано възмущение: „Не от фалшиво целомъдрие, просто не обичаме Патайа. Прекаленото си е прекалено.“ Малко по-нататък продължаваха с нападките срещу „западняците с тлъсти кореми“, които се перчели с малките тайландки и от това на тях „направо им се повдигало“. Тъпи протестанти хуманитари, ето какво бяха те и цялата им „симпатична компания от приятели, взели участие при написването на книгата“, чиито гадни мутри се пулеха самодоволно на една четвъртина от корицата. Захвърлих с все сила произведението, като едва не нацелих телевизора „Сони“, и взех с примирение „Фирмата“ на Джон Гришам. Това беше американски бестселър, един от най-добрите, т.е. един от най-продаваните. Главният герой беше млад адвокат с голямо бъдеще, блестящ и красив, който работеше по деветдесет часа на седмица; тази помия беше не само написана като сценарий — авторът й беше помислил и за актьорите дори, в случая ролята беше писана явно за Том Круз. Съпругата на героя също не беше лоша, въпреки че работеше само по осемдесет часа на седмица; Никол Кидман обаче нямаше да е подходяща, не беше роля за изкуствено накъдрена героиня, а за фризирана с четка и сешоар. Слава Богу поне, че гълъбчетата си нямаха деца, това ни спестяваше някои мъчителни сцени. Ставаше дума за разказ, който държи в напрежение — е, в умерено напрежение; още от втората глава беше ясно, че управителите на фирмата са мръсници, а изобщо не можеше да става дума героят да умре накрая, нито пък жена му. Но междувременно, за да покаже, че не се шегува, писателят щеше да пожертва няколко симпатични второстепенни персонажи; оставаше да разберем кои точно, това би оправдало четенето. Може би бащата на героя — работите му вървяха зле, трудно му беше да се приспособи към мениджмънта, налагащ минимум резерви, почти бях сигурен, че присъстваме действително на последния му Thanksgiving . 41 41 Денят на благодарността (амер). — Б.пр.