Мишел Уелбек - Платформата

За мое голямо учудване видях Валери да сяда до мен, макар автобусът да беше наполовина празен. Два реда зад нас Бабет и Леа размениха подигравателни реплики. В техен интерес беше да млъкнат, мръсниците. Дискретно насочих вниманието си към младата жена — имаше дълги черни коси и лице, знам ли, лице, което можеше да се окачестви като скромно ; най-точно казано, не беше нито красива, нито грозна. След кратък, но усилен размисъл произнесох с мъка: „Не ви ли е прекалено горещо?“ — „Не, не, в автобуса е поносимо“ — отвърна тя много бързо, без да се усмихне, просто облекчена от това, че бях подхванал разговора; въпреки че изречението ми беше забележително тъпо — в действителност замръзвахме от студ в този автобус. „Били ли сте вече в Тайланд“ — поде тя съвсем уместно. „Да, веднъж.“ Тя замря в очакване, готова да изслуша интересен разказ. Да й разкажа ли предишното си посещение? Може би, но не веднага. „Хубаво беше…“ — казах най-сетне аз с топъл глас, който трябваше да компенсира изтърканата фраза. Тя кимна удовлетворено. Тогава разбрах, че тази млада жена съвсем не бе покорна в отношенията си с Жозиан, тя бе покорна по принцип ; може би бе напълно узряла да си намери нов господар, може би й беше писнало от Жозиан — която, седнала няколко реда пред нас, яростно разлистваше „Гида на пътешественика“ и хвърляше зли погледи в наша посока. Романс, романс.

Веднага след Payab Ferry Pier корабът свърна вдясно по Кхлонг Самсен и ние навлязохме в различен свят. Животът тук беше почти непроменен от миналия век. Наколни жилища от тиково дърво се редуваха едно след друго по продължение на канала; бельо съхнеше под навесите. Някои от жените се приближаваха до прозорците и ни наблюдаваха как минаваме, други спираха да перат. Деца се къпеха и се отърсваха от водата под коловете; махаха ни настойчиво с ръце. Навсякъде имаше растителност; пирогата ни си проправяше път сред гъсталаци от водни лилии и лотоси; трескав и гъмжащ живот извираше отвсякъде. Нямаше свободно пространство земя, въздух и вода, което да не се покрие мигновено с пеперуди, гущери, шарани. Намираме се, каза Сон, в разгара на сухия сезон; това не пречеше въздухът да е напълно и непоправимо влажен.

Валери седеше до мен; изглеждаше потънала в дълбок покой. Разменяше поздрави със старците, които пушеха лулите си по балконите, с децата, които се къпеха, с перящите жени. Юранските еколози имаха също вид на успокоени; дори натуропатите се бяха поукротили. Заобикаляха ни само тихи звуци и усмивки. Валери се обърна към мен. Почти изпитах желание да я хвана за ръка; без да знам точно защо, се въздържах. Корабчето не помръдваше — намирахме се в кратката вечност на един щастлив следобед; дори Бабет и Леа мълчаха. Те се бяха леко размазали, според собствения им израз, употреби го Леа малко по-късно, на кея.

Докато разглеждахме Храма на Зората, отбелязах наум да си купя виагра от някоя отворена аптека. По пътя обратно научих, че Валери е бретонка и че родителите й притежавали ферма в Трегороа; самият аз не знаех какво да й разкажа. Тя имаше интелигентен вид, но аз нямах никакво желание за интелигентни разговори. Харесваше ми нежният й глас, незабележимото й католическо усърдие, движението на устните й, когато говореше; устата й беше сигурно много топла, готова да погълне спермата на някой истински приятел. „Хубаво беше днес следобед“ — казах най-сетне отчаяно. Бях се отдалечил много от хората, бях живял прекалено дълго сам, вече съвсем не знаех как да се държа. „Да, беше хубаво…“ — отговори тя; не беше взискателна, беше наистина добро момиче. И въпреки това, веднага щом автобусът пристигна в хотела, аз се втурнах към бара.

Три коктейла по-късно започнах да съжалявам за поведението си. Излязох, за да направя една обиколка във фоайето. Беше седемнайсет часът; все още никой от групата не се бе появил. За сумата от четиристотин бати всеки желаещ можеше да се запише за фолклорна вечеря с „традиционни тайландски танци“; срещата беше в двайсет часа. Валери щеше да отиде със сигурност. Що се отнася до мен, вече имах някакви познания относно традиционните тайландски танци, защото бях изминал преди три години маршрута „Класическият Тайланд: от «Розата на Севера» до «Града на Ангелите»“, предлаган от Куони 34 34 Един от най-големите европейски туроператори. — Б.пр. . Междувпрочем съвсем не лош, малко скъп и на вдъхващо ужас културно равнище, всички участници имаха най-малко висше образование. Трийсет и двете пози на Буда в музея на статуи Ратанакосин, стиловете таиско-бирмански, таиско-кхмерски или таи-таи, нищо не им убягваше. Върнах се изтощен, през цялото време се чувствах смешен без помощта Синия гид 35 35 Създадени през 1841 г. от издателство „Ашет“ (Hachette), Сините пътеводители (Guide Bleu), противопоставящи се на червения цвят на пътеводителите Бедекер, се славят със сериозната, задълбочена историческа и културна информация, която съдържат. — Б.пр. . В момента започваше сериозно да ми се чука. Въртях се в кръг във фоайето, жертва на растяща нерешителност, когато забелязах табелка Health Club 36 36 Клуб на здравето (англ.). — Б.пр. , която сочеше към долния етаж.