Нино Ричи - В стъклената къща

След като се скарахме, не си говорихме с Кристъл в продължение на няколко седмици. Но една вечер тя ми се обади по телефона:

— Здравей, страннико.

Сърцето ми изтръпна при звука на нейния глас, при мисълта, че всичко, което преживях с нея, може би отново ще се повтори.

— Не се плаши, нямам намерение да предприемам никакви ходове спрямо теб. — Исках само да проверя как си.

Каза ми още, че е зарязала работата си при Даяна и сега работи на пълен работен ден във Фотомат, като решила тази есен да не се връща в училището.

— Толкова е ограничено всичко. И всеки там се оказа непоносим задник. Но поне печеля добре.

Повече нито веднъж не се обади. Но като минавах през града и то покрай нейната малка будка с надпис „Фотомат“, пред търговския център „Ери“, успявах понякога да я зърна. Изглеждаше добре, беше уверена и зряла в своята униформа, с притеглената си назад коса и все още приветливата си усмивка, която разцъфваше на лицето й всеки път, когато ме виждаше. Махаше ми с ръка и викаше нещо, а аз продължавах напред, все едно че никога нищо не е имало между нас двамата.

Пристроихме още две оранжерии, още две стъклени къщи към фермата, същите като онези, които имахме преди няколко години. Сега това езеро от стъкло се ширеше из цялото поле, чак до къщата на чичо Умберто. Всички оранжерии, взети заедно, заемаха доста пространство и представляваха внушителна гледка. С дългите си, предълги редици от подпори, подобни на колонади, с невероятно сложната плетеница от тръби, кабели и машинарии, с ослепителния блясък на стъкло и метал нашата ферма приличаше на модерна, подредена и ефективна фабрика. Това ни действаше главозамайващо, защото вече не бяхме такива, каквито се помнехме допреди няколко години, искам да кажа: някак бяхме надраснали всичките си дребни лични тревоги. Една вечер дойде адвокатът, г-н Нюланд, и донесе със себе си дебела папка, пълна с документи. Тръшна я на кухненската маса и зачака баща ми, чичо Умберто, Роко и леля Тереза да подпишат документите, докато през цялото време им говореше по своя донякъде странен, безцеремонен начин за данъци и дялове, а накрая ги удостои с титлите президент, вицепрезидент и ковчежник като в някоя детска игра.

— Ако бях на твое място, щях да държа Тереза под око — изрече той накрая. — Тя е тази, която притежава реална власт във фирмата, така че по този въпрос не бива да се заблуждавате.

След влизането в сила на всички документи, титли и печати се установи нов ред, който поне на първо време изглеждаше окончателен, но той тепърва трябваше да придобие реална форма и да ни обвърже, както става във филмите, едва ли не до края на света.

Моята конкретна роля се свеждаше до това, че бях изключен от цялата схема. Така че знаех твърде малко за промените и за плановете, преди да дойде ред да бъдат осъществени. Трябваше да изчака реда си и Доминик, който ме бе впечатлил с упоритостта си да следва своите лични, макар и скромни предпочитания — едва успя да завърши последния клас в гимназията, след което постъпи като дърводелец в държавния колеж в Уиндзор. Но скоро след това се завърна в семейното лоно и се залови да работи по цял ден във фермата. Беше все така навъсен, но сега се държеше по-сериозно, по-зряло, сякаш бе решил да подплати поведението си с всичко онова, което дотогава бе постигнал. Работата му се вписваше в естествения трудов ритъм, спазван от цялото семейство, с който лично аз бях изгубил допира си, защото всичко се свеждаше само до мълчалива, робска работа дори и най-дребните ежедневни задачи. За мен това беше все по-неприемливо. Наскоро купихме нов пикап. Познатият надпис на вратата на стария пикап — „Марио Иноченте и син“, с който толкова отдавна бях привикнал, че вече въобще не му обръщах внимание — сега бе заменен с дъговидни надписи над всяка врата. На тях се четеше „Иноченте Фармс Лимитид“, изписано със сенки около буквите, в зелено, бяло и червено. 20 20 Цветовете на италианския трикольор, съвпадащи с цветовете на българския, но подредени като вертикални ивици: зелена, бяла и червена. — Б.пр. Порази ме това, че от първоначалния надпис бе останала само фамилията на двамата с баща ми, само че липсваше идеята, че бащата и синът непременно трябва да работят заедно.

Съзерцавах всички тези промени някак си от разстояние, при това значително. Баща ми, фермата, моят живот тук… Не можех да се отърся от усещането, че рано или късно ще ми се наложи да се разделя с тях, защото моята дистанцираност от всичко тук ще ме отведе към някакво ново, неизвестно и чисто бъдеще. Понякога се случваше да видя баща си да работи сам в оранжерията, която пристроихме към сградата на котелното, да се грижи за лозите и смокините, които бе посадил там; да коленичи като дете, за да ги загърля или казано другояче — да оформя малка предпазна купчина пръст около всеки корен, да насочва към тях водата, в която бяха разтворени торовете. В подобни мигове си го представях как постепенно ще остарява, но без сътресения и без кавги, за да се грижи за своите лози и овощни дръвчета като съвестен и опитен провинциален стопанин. Искаше ми се да го оставя така, уверен в малката територия на собствените си дела и начинания; спокоен, че всичко с всеки от нас, ще бъде наред; че нашите спорове и перипетии и всичко, което бяхме загубили, няма да ни лиши от шанса да спасим душите си.