Все пак бе странно, че дори сега, когато безспорно преуспявахме, в паметта ми възкръсват най-вече спомените за пречките и трудностите, за постоянното и мъчително усещане, че сме на ръба на разорението. Не можех да се отърся от тягостните спомени за непрекъснатите караници между баща ми, чичо ми и леля ми. Може би не трябваше да забравяме как едвам сме се разминали с катастрофата, която за щастие отдавна вече сме загърбили. Дори и Роко се подаде на това увлечение. Неговото поведение се промени, постоянно се подлагаше на сурови ограничения, сякаш се опасяваше да не пропусне нещо важно. През цялото време бяхме постоянно заклещени в капана на напрежението заради избора, който трябваше непрекъснато да правим — между инициативността и отстъплението и който изискваше да бъдем най-дръзки и смели именно когато се случваше възможно най-лошото. Сякаш намирахме в злата си участ някакво своеобразно оправдание, след което се вкопчвахме в страховете си като в талисман. Живеехме живота си със същата неимоверно закоравяла пестеливост, със същото неясно усещане за заплаха като селяните в Италия, които всяка година се питат дали тази жътва няма да се окаже последната. Когато се замислех за това как преживявахме във фермата, винаги ме спохождаше чувството, че не сме напреднали много, а сме си останали все същите, завинаги приковани към един остров насред сушата, на който царуват неоспорима логика и правила за това кое е редно и кое — не и доколко свободни можем да бъдем.
Веднъж потеглихме на дълго пътуване с чичо Умберто и неговото семейство. Наблъскахме багажа в малките часове на нощта и в студеното октомврийско утро поехме по пътя към водопада Ниагара. Пътуването ни отне само един ден. Щом стигнахме там, разтоварихме съдовете, храната, бирата, сладкишите и пуканките, досущ като някой пътуващ цирк, като разположихме пикапите в някакъв парк, досами зоните за отбиване на камионите край шосето. После отново опаковахме багажа и се върнахме по обратния път, като нашата малка каравана, теглена от пикапа на баща ми, се заклатушка по тъмните и обезлюдени улици на Мърси чак след полунощ. В цялото това пътуване не видях нищо друго, освен пародия, най-вече в старанието ни да избягваме ресторантите и мотелите, за да не изхарчим много пари — та тъкмо затова накрая се оказахме с повече храна от необходимата. Пак заради това трябваше да се свираме в теснотията на караваните и кабините на пикапите като някакви жалки цигани-катунари. На всичкото отгоре предприехме това изнурително пътешествие в края на студения октомври, когато отдавна беше отминало времето за отпуски и ваканции и много крайпътни заведения вече бяха залостили кепенците си. Дори самият водопад ми се стори безнадеждно недостижим в своята есенна самота. Каквито си бяхме необщителни, светът като че ли преминаваше покрай нас, проблясвайки отдалеч като някаква чужда планета, като място, което ние понякога посещавахме, но не принадлежахме към него, за кратко заслепени от дневната светлина, докато нашият керван се оттегляше в мрака като сноп от метеори.
През лятото преди заминаването ми за университета отново започнах да посещавам семейство Амхърст. Случи се така, че включих тяхната улица в редовните маршрути на пътуванията си през уикендите, като инстинктивно намалявах скоростта, минавайки край къщата им. Сякаш ме глождеше някаква тайна. Тя приличаше на скритата зад семплите фасади на сградите светлина, която се процежда зад завесите на прозорците, в среднощното спокойствие, типично за този изолиран квартал. Накрая една вечер не издържах и се озовах пред външната врата. Вратата отвори г-жа Амхърст, която така се изненада, като ме видя, че сякаш веднага се затриха нейде трите години, изтекли от последната ми поява тук.
— Виктор, каква изненада! Влизай, влизай. Веднага ще повикам сестра ти да те види. Виж ти колко си пораснал, вече си почти зрял мъж.
Веднага пролича, че й беше неловко да ме види отново. Дори ми се стори, че нещо в нея като че ли искаше да ме прогони, дори и докато ме водеше навътре в къщата.
Оставиха ме да изчакам Рита във всекидневната. Тя се появи почти веднага от коридора с дъговидна извивка под тавана. Да си призная, в първия миг не я познах, толкова много се бе извисила. С издължената си, въздълга и слаба снага изглеждаше като героиня от комиксите, а гърдите й бяха напъпили и оформяха два малки конуса под роклята й. Косата й бе късо подрязана като на момче, по-скоро като на паж, което придаваше на лицето й високомерен и изпит вид, също като лицето на някой модел. Но много скоро след лекото, детинско потръпване и след скования си поздрав тя изведнъж възвърна образа си от миналото и аз усетих прилив от чувства. Бях изненадан донякъде от нейната външност, сякаш тя бе личност, в чието съществуване бях престанал да вярвам.
Читать дальше