Нино Ричи - В стъклената къща

— Сигурно сме ти липсвали.

— Да, така е.

И тогава Винс се отби при мен на връщане към дома си. Каза, че за по-напряко свил по някакви черни пътища и така се случило, че излязъл на магистрала 76 точно до отбивката към шосето, водещо към нашата къща.

— Но можех и да ти позвъня първо, за да те питам дали всичко е наред.

— Разбира се.

Не можех да се отърся от тревожното чувство за някакво предателство, когато той се отби при мен. Наслаждавах се като праведник на мисълта, че само аз съм останал морално неопетнен. На следващия ден, когато Винс ми описа като действителна случка точно това, което се съдържаше в моята фантазия, останах зашеметен, все едно че някой бе забил юмрука си в лицето ми.

— Тя започна да търка бедрото ми и оная ми работа, но си казах, че вие сигурно сте скъсали и че не е кой знае какво, ако се позанимавам с нея.

Не успявах да проумея смисъла на тази история, нито какво се е случило или какво ми разказваше Винс, с обичайния си самохвален тон сякаш нямаше нищо общо с мен. Защо той се проявяваше като такъв глупак и сам ми даваше повод да се озлобя срещу него? Само че точно тогава той започна да се досеща.

— Не искам да те засегна, хм, само искам да ти кажа, че не беше нещо кой знае какво. Ама ако знаех, че още сте заедно, нямаше да се занимавам с нея.

— Не се чувствам засегнат — изрекох аз, но гласът ми прозвуча глухо и със зле прикрита обвинителна нотка.

На следващия ден Кристъл ми позвъни.

— Какво ще кажеш да излезем довечера или нещо такова?

— Защо?

— Не зная. Трябва ли да измисля някаква причина?

Щом паркирах на алеята за автомобили в предния им двор, изключих двигателя и зачаках тя да излезе от къщата. Все още се чувствах неуверен, чудех се дали да използвам това, което бях научил за нея, измъчваше ме глождещото чувство, че ме е предала.

— Здравейте, господин Виктор.

За кратко останахме смълчани в колата.

— Нещо не е наред ли?

— Трябва ли да не е наред? — попитах аз.

Можех да продължа, можех и да не продължа да задълбавам, но не можах да се сдържа и да оставя въпроса неразрешен, въпреки че сам долавях фалша в интонацията си.

— Какво искаш да кажеш с това?

Отново мълчание.

— Какво се е случило в петък, когато Винс те е докарал?

— За какво говориш? Нищо не се е случило. — Обаче нещо продращи в гласа й, макар и след първоначалното моментно колебание.

— Винс не ми го описа така.

— Какво ти каза той?

— Не зная. Ти ми кажи.

— Какво ти е казал той? Не мога да повярвам, че ме разпитваш за това. Какво ти разказа той? Той е шибан лъжец.

— Наистина ли?

— Какво ти каза той?

— Каза ми, че си му се натискала.

— И ти го повярва? — изкрещя тя. — И ти му повярва, така ли?

— Не зная на какво да вярвам.

— Той е пълен боклук.

— Той е мой приятел.

— Какъв ти приятел, той е само един шибан лъжец. Наистина ли му повярва?

— Не зная.

— И ти си същият задник като него. Пет пари не давам на какво вярваш.

И тя изскочи от колата. Затръшна вратата след себе си, а после и вратата на къщата.

Нещо се бе случило между тях, е, може би не точно така, както ми го описа Винс. Но все пак то бе достатъчно истинско в моите очи, за да престана да съм сигурен в нея, при това, без да знам кое да избера като приемливо решение. В дъното на душата си аз отказвах да приема, че тя ме е мамила по такъв начин, че нашата кавга е била нещо повече от оправдание, за да скъсам с нея. За миг ми се прищя да се затичам след нея и да се опитаме да намерим изход в цялата тази бъркотия, да я утеша и прилаская, да й покажа колко държа на нея. Но не виждах начин да избягам от истината за нашите отношения, не можех да се насиля и да преодолея обидата от несправедливостта и от огорчението, което ми бе причинила тя.

Същото се повтори и по отношение на Винс. През остатъка от лятото все по-рядко се виждахме. Използвах случилото се между него и Кристъл като клин, който вбивах между себе си и него. Накрая и двамата стигнахме до признанието, че още от самото начало нашето приятелство е било грешка. През есента той се премести в държавния колеж в Уиндзор и престанахме да излизаме заедно. Само понякога се срещахме в града и то по случайност. Разбира се, всеки път се заричахме единият да се обади на другия, ала никога не спазвахме тези уговорки. След още няколко месеца при следващите ни срещи той започна да се отнася към мен със същото специално уважение, което бе демонстрирал през първите колебливи периоди на нашето приятелство. Трудно бе да се повярва, че ние, които сега толкова силно се презирахме, някога сме били така близки.