Патриша Хайсмит - Стъклената килия

Беше вторник, 3.35 следобед. Обитателите на щатския затвор за углавни престъпници напускаха работните си места. По дългия коридор на Блок A крачеха мъже с измачкани униформи с телесен цвят; на гърба на всекиго беше изписан номер. Разнасяше се неясен шум от гласове, въпреки че привидно нито един затворник не разговаряше с човека, който вървеше редом с него. Когато за първи път чу странния хор, Картър се беше изплашил, дори му бе хрумнало, че ще избухне бунт, ала сега го възприемаше като нещо специфично за този или за всички затвори. Затворниците влизаха в килиите си, които бяха разположени на пет нива и постепенно коридорът опустяваше. До вечерята в четири оставаха двайсет и пет минути. През това време всеки можеше да се измие на умивалника в килията, да си смени ризата (ако имаше желание и разполагаше с чиста дреха), да напише писмо или да си сложи слушалките и да се позабавлява с програмата, която винаги излъчваха по това време.

Филип Картър вървеше бавно. Изобщо не му се връщаше в килията, която делеше с някой си Ханки. Въпросният Ханки беше нисък, набит мъжага, който очевидно се гордееше с факта, че е осъден на трийсет години за въоръжен грабеж и убийство. Той не криеше неприязънта си към Картър и го наричаше „сноб“. През деветдесетте дни, откакто бяха заедно, двамата неведнъж се бяха спречквали. В единия ъгъл на килията имаше тоалетна чиния без капак. Ханки беше забелязал, че съкилийникът му избягва да ходи по нужда в негово присъствие. За да го дразни, при всяко използване на тоалетната той се държеше възможно най-вулгарно. Отначало Картър се преструваше на безразличен, ала след повече от месец реши, че е търпял достатъчно, и възкликна:

— За бога, Ханки, престани да се правиш на идиот!

Здравенякът се вбеси и го обсипа с ругатни. Двамата бяха готови да се сбият, но човек от охраната забеляза стиснатите им юмруци и побърза да се намеси. След този случай Картър се държеше учтиво, но хладно с грубиянина. Отстъпваше му единствените слушалки, подаваше му хавлиената кърпа или друга вещ, която му беше подръка. Килията беше толкова тясна, че по негласно споразумение, ако единият от обитателите й стоеше прав, другият сядаше на леглото си.

Преди няколко дни адвокатът Тутинг беше съобщил на Картър неприятната новина, че нямало да има повторно разглеждане на делото; помилването също било невъзможно, тъй като от процеса бяха изминали деветдесет дни. Картър осъзна жестоката истина, че дълго ще съжителства с Ханки. Реши, че трябва да промени отношението си към него и да прикрие враждебността си. Не беше постигнал нищо с надменното си поведение, само бе настроил Ханки срещу себе си. Хрумна му да разчупи леда, като попита съкилийника си как се чувства. Миналия петък Ханки бе изкълчил глезена си, когато скачаше от камиона, превозващ затворниците, които работеха на полето.

Здравенякът седеше на долното легло и размесваше омазаното тесте, от което липсваха няколко карти.

Картър кимна, погледна към превързания му глезен и попита:

— Как е кракът ти? — Разкопча ризата си и тръгна към умивалника.

— Горе-долу. Още не мога да стъпвам на него. — Ханки повдигна дюшека и извади два пакета „Кемъл“.

Картър го наблюдаваше изпод око, докато се бършеше с хавлиената кърпа. Затворниците имаха право на четири пакета цигари седмично и ги заплащаха от джоба си. Надницата им беше четиринайсет цента, а цигарите струваха двайсет и два. Ханки, който не пушеше, продаваше с печалба полагащата му се „дажба“. Хората от охраната знаеха за тази търговия, но си затваряха очите, тъй като от време на време той им даваше пакет цигари или дори по един долар.

— Ще ми направиш ли една услуга, Карт? — усмихна се Ханки. — Ще занесеш ли по един пакет в килия №13 и в №48, която е на третия етаж? Кракът ме наболява, та няма да успея да изкуцукам чак до там… Стоката е платена.

— Добре. — Картър взе пакетите и излезе, докато със свободната си ръка закопчаваше ризата си.

№13 беше през две килии от неговата. На долното легло седеше възрастен негър с побеляла коса.

— Нося ви цигари…

Чернокожият, който беше кожа и кости, се повдигна и измъкна от задния си джоб сгънато листче хартия, което служеше вместо разписка, и го подаде на „куриера“.

Картър го прибра, хвърли пакета на леглото и се запъти към стълбите в дъното на коридора. Надзирателят по прякор Мууни го забеляза, намръщи се и внезапно ускори крачка. Очевидно беше видял другия пакет в ръката му.