Патриша Хайсмит - Хари

Хари, пор на неопределена възраст, може би на една или на две години, бе даден като награда на Ролан Льомоание, петнадесетгодишно момче. В това, че Ролан беше петнадесетгодишен, нямаше и съмнение. Правеше му удоволствие да казва на колко години е, защото смяташе, че между четиринадесет и петнадесет има голяма разлика. На четиринадесет години си още дете, а на петнадесет — вече започваш да възмъжаваш. Доставяше му удоволствие да слуша новия си плътен глас, а сутрин, докато миеше зъбите си — да се взира в огледалото с надеждата да забележи повече косми там, където би трябвало да има мустаци и бакенбарди. Обстойно се бръснеше със собствена самобръсначка, но само веднъж в седмицата, защото поникналият мъх върху лицето му доставяше по-голямо удоволствие, отколкото бръсненето.

В Париж съзряването му беше навлякло неприятности, поне така смяташе майка му. Започна да излиза с по-големи от него момчета и момичета и полицията го беше прибрала с още шестима младежи, всички около осемнадесетгодишни, като ги обвини в притежаване на марихуана. Твърде висок, Ролан можеше да мине за осемнадесетгодишен и често го правеше. Майка му толкова много се шокира от обвинението на полицията, че послуша съвета на своята майка, с която в случая бяха в пълно разбирателство, и се премести в къщата й край Орлеан. Майка му и баща му се разведоха, когато бе на пет години. С тях сега заминаха Брижит, готвачка и домашна прислужница, и Антоан, възрастният шофьор, който живееше със семейството още преди Ролан да се роди. Брижит и Антоан не бяха женени и живееха сами. Антоан беше на такава възраст, че служеше за посмешище на Ролан — останка от миналия век и при това още жива, която с неодобрение се мръщеше на сините му джинси, с които се явяваше на обяд, и на босите му крака, с които стъпваше по килимите и полирания под на Ла Сурс. Беше лято и Ролан се бе върнал от лицея Ламартин, намиращ се на осем километра от къщата, който бе посещавал през по-голямата част от последния срок, след като напуснаха Париж.

Животът на село бе започнал да го отегчава, до момента в който реши да придружи майка си до разсадника, за да изберат цветя за градината. Собственикът, любезен възрастен мъж с чувство за хумор, имаше пор; каза, че го е хванал, като бил на лов за зайци през почивните дни. Ролан бе очарован от пора в клетка, който се свиваше на толкова малко място, сякаш тялото му бе акордеон, а после изведнъж се стрелкаше в сеното, като изглеждаше три пъти по-дълъг. По тялото си имаше черни, светлокафяви и кремави петна и на Ролан му се струваше, че е нещо между плъх и катерица, извънредно игриво.

— Внимавай, хапе! — предупреди го собственикът, когато Ролан постави пръста си върху решетката на кафеза.

Порът го ухапа с острите си като игли зъби, но Ролан скри кървящия пръст в кърпичката си в джоба.

— Ще ми го продадете ли? Заедно с клетката?

— Защо? Да не ходиш на лов за зайци? — го попита собственикът и се засмя.

— Сто нови франка. Сто и петдесет — каза Ролан. Имаше ги в джоба.

На няколко метра от тях майка му се бе навела над камелиите.

— Е…

— Ще трябва да ми кажете какво яде.

— Разбира се, по малко трева. И кръв — добави човекът, като се приближи към Ролан. — Давай му от време на време сурово месо, защото е свикнал. Сено, за да го топли, като това. Сам си е направил прохода.

Порът се втурна към малкия тунел в сламата и се обърна така, че да се подава само живото му лице с клепнали миши уши и черни очи, извити докрай, което го правеше да изглежда замислен и малко тъжен. Ролан имаше чувството, че порът разбира разговора им и се надява да тръгне с него.

Той извади сто и петдесет франка.

— Достатъчно ли са и за клетката?

Собственикът погледна през рамо, като че ли очакваше майка му да се намеси.

— Ако хапе, подай му лук. След като е захапал лука, няма да те хапе.

Маргърет Льомоание остана изненадана и се ядоса, че Ролан бе купил пор.

— Трябва да държиш клетката в градината. Не бива да я внасяш вкъщи!

Антоан не каза нищо, само бледорозовото му лице доби още по-кисело изражение от обикновеното. Постави много вестници на задната седалка на ягуара, така че клетката да не се допира до кожената тапицерия.

След като се прибраха, Ролан взе лука от кухнята и излезе на поляната зад къщата, където бе оставил клетката. Бавно отвори вратичката, готов с лука, но порът, като се поколеба за миг, побегна на свобода. Спусна се към горичката, която растеше от едната страна на имението, и изчезна. Ролан се опита да запази спокойствие. Занесе клетката, както си беше отворена, до края на гората и после влезе в къщата откъм задната врата. Върху една дъска в кухнята лежеше точно това, което му трябваше — голям суров бифтек. Ролан отряза едно парче и бързо тръгна към гората.