Патриша Корнуел: Ферма за трупове

На шестнадесети октомври сенките на сърни се показаха до края на тъмната гора зад прозореца ми, когато слънцето прогони нощта. Тръбите под и над мен шумяха и една след друга останалите стаи светваха, докато резки изстрели от стрелбищата, които не можех да видя, обезпокоиха утрото. Бях спала дълбоко и сега се събудих от шума на стрелба.

Това е шум, който никога не спира в Куантико, Вирджиния, където академията на ФБР представлява остров, заобиколен от морската пехота. Няколко дни месечно отсядах в академията на безопасния етаж, където никой не можеше да ми се обади, ако аз не искам, или да ме проследи след няколко бири в повече в трапезарията.

За разлика от спартанските стаи в общежитието, заемани от новите агенти и посетителите полицаи, в моя апартамент имаше телевизор, кухня, телефон и баня, които не трябваше да споделям с никого. Цигарите и алкохолът бяха забранени, но подозирам, че шпионите и пазените свидетели, настанени тук, се подчиняваха на правилата не повече от мен.

Докато кафето се притопляше в микровълновата печка, отворих куфарчето си, за да извадя папката, която ме чакаше, откак снощи се настаних тук. Все още не я бях прегледала, тъй като не успях да се принудя да я взема в леглото и да мисля върху такова нещо през нощта. В това отношение се бях променила.

Откак завърших медицина, бях свикнала да се излагам на всякакви травми по всяко време. Работех денонощно в отделения за спешни случаи и правех аутопсии до зори. Сънят ми бе кратко пътуване до някое мрачно празно място, което по-късно почти не помнех. Постепенно, с течение на годините, това се промени. Намразих да работя до късно през нощта и започнах да сънувам кошмари, когато зловещите образи от живота ми се появяваха подсъзнателно в съня ми.

Емили Стайнър била единадесетгодишна, сексуалността й почти не личала по слабото телце, когато преди две седмици, на първи октомври, написала следното в дневника си:

„Ох, толкова съм щастлива! Сега е почти един часа сутринта и мама не знае, че пиша в дневника си, защото съм в леглото и си светя с фенерче, а лампата е угасена. Снощи отидохме на благотворителната вечеря в църквата и Рен беше там! Сигурна съм, че ме забеляза. После ми даде един бонбон метеор! Прибрах го бързо, докато той не гледаше, и сега е в тайната ми кутия. Днес следобед ще имаме събиране на младежката група и той иска да се срещнем по-рано и да не казвам на никого!!!“

В три и половина следобед Емили излязла от дома си в Блек Маунтин, източно от Ашвил, и потеглила по трикилометровия път до църквата. Другите деца си спомняха, че след събранието са я видели да си тръгва сама към шест следобед, когато слънцето се спускало зад хълмовете. Тя отбила от главния път и минала за по-кратко покрай малкото езеро. Носела прибраната си в калъф китара в ръка. Следователите смятаха, че по време на тази разходка е срещнала мъжа, който часове по-късно отнел живота й. Възможно е да е спряла да поговори с него. А може и въобще да не е усетила присъствието му в сгъстяващите се сенки, докато е бързала към дома си.

В Блек Маунтин, западно градче в Северна Каролина, с население от седем хиляди души, местната полиция се бе занимавала само с няколко случая на убийство или сексуално нападение на деца. А никога не бяха работили по случай, който включваше и двете. Никога не бяха мислили за Темпъл Брукс Голт от Олбъни, Джорджия, макар лицето му да им се бе усмихвало от плакатите за търсени престъпници из цялата страна. Прочути престъпници и делата им никога не бяха представлявали грижа в тази живописна част на света, позната заради Томас Улф и Били Греъм.

Не разбирах какво може да е привлякло Голт тук или пък към нежното момиченце на име Емили, което тъгувало за баща си и за едно момче, наречено Рен. Но когато преди две години Голт започна да се забавлява, извършвайки убийства в Ричмънд, изборът му изглеждаше също така лишен от рационалност. Всъщност подборът на жертвите му беше съвсем нелогичен.

Напуснах апартамента си и тръгнах по залените от слънце коридори. Струваше ми се, че спомените за кървавата кариера на Голт в Ричмънд помрачават сутринта. Веднъж той се озова пред мен. Буквално можех да го докосна, макар и само за миг, преди да излети през прозореца и да изчезне. Тогава не бях въоръжена, а и бездруго не ми беше работа да ходя и да стрелям по хората. Но все още не можех да се отърся от съмненията, които ме бяха обзели тогава. Не спирах да се чудя дали е можело да направя нещо повече.