Патриша Корнуел: Ферма за трупове

— Винаги го правя.

— И така трябва да е — каза той и подкара колата. — Ти си цял доктор.

Закуцуках бавно към пистата, минах напряко и влязох в гимнастическия салон през задната врата. В съблекалнята три млади жени в отлична физическа форма погледнаха към мен, когато влязох вътре.

— Добро утро, мадам — едновременно казаха те.

Веднага установих от коя група са. Агентите от отдела за борба с наркотиците са прочути из академията с дразнещо учтивите си поздрави.

Започнах неловко да свалям мокрите си дрехи. Не можех да свикна напълно с доста мъжествените военни отношения тук, където жените не се колебаеха да показват белезите от рани по голите си тела, върху които нямаше нищо друго, освен падащата от лампата светлина. Увих се плътно в хавлията и забързах към душовете. Тъкмо бях пуснала водата, когато чифт познати зелени очи надникна иззад найлоновата завеса и ме стресна. Сапунът излетя от ръката ми и се плъзна по пода, като спря до калните маратонки на племенницата ми.

— Луси, хайде да си поговорим, след като изляза — раздразнено казах аз и дръпнах завесата.

— Господи, Лен едва не ме уби тази сутрин — щастливо съобщи тя и ми подаде сапуна. — Беше страхотно. Следващия път ще тичаме по шосе „Йелоу Брик“. Ще го питам дали и ти може да дойдеш.

— Не, благодаря — отвърнах аз, докато втривах шампоана в косата си. — Нямам желание да получа разкъсвания на сухожилията или изпочупени кости.

— Е, наистина би трябвало да го направиш поне веднъж, лельо Кей. Това си е направо церемониален маршрут.

— Не и за мен.

Луси замълча за момент, после каза несигурно:

— Трябва да те питам нещо.

Изплакнах косата си, отметнах я от очите си, дръпнах завесата и погледнах навън. Племенницата ми стоеше отпред, мръсна и потна от глава до пети, с петна от кръв по сивата униформена фланелка на ФБР. Двайсет и една годишна, тя бе на път да завърши университета във Вирджиния. Лицето й беше красиво, макар и малко изострено, късата й, рижава коса бе изсветляла от слънцето. Помнех добре времето, когато косата й беше дълга и червена, а тя беше дебела и носеше шини.

— Искат да се върна тук, след като се дипломирам — съобщи тя. — Господин Уесли написа предложението и има шанс то да бъде одобрено.

— Какъв е въпросът ти? — запитах и усетих отново силно противоречивите си чувства.

— Просто се чудех ти какво мислиш за това.

— Знаеш, че в момента щатът им е замразен.

Луси ме изгледа внимателно, като се опитваше да разчете информация, която не исках да й дам.

— Бездруго не мога да стана нов агент направо излизайки от колежа — каза тя. — Важното е сега да се включа в АИП, може да е чрез стипендия. Колкото до това какво ще правя после — тя сви рамене, — кой знае?

АИП беше наскоро създадената Апаратура за инженерни проучвания на ФБР, неприветлив комплекс, разположен в академията. Работата в него беше секретна и аз дори се дразнех леко от факта, че макар да съм главният съдебен лекар на Вирджиния и консултант патолог на следователския екип на Бюрото, никога не бях получавала разрешение да вляза в коридорите, през които младата ми племенница минаваше всеки ден.

Луси свали маратонките и шортите си, после издърпа фланелката и спортния си сутиен през главата.

— Ще продължим разговора по-късно — казах аз, излязох от кабинката и й направих място да влезе.

— Ау! — изохка тя, когато силната водна струя удари раните й.

— Използвай много сапун и вода. Как си направи тази рана на ръката?

— Плъзнах се, когато се спусках по склона и въжето ме задържа.

— Трябва да сложим малко спирт на раната.

— В никакъв случай.

— По кое време ще си тръгнеш от АИП?

— Не знам. Зависи.

— Ще се видим, преди да си тръгна обратно към Ричмънд — обещах аз, върнах се в съблекалнята и започнах да си суша косата.

Само след около минута Луси, също не от най-скромните, мина покрай мен, като на себе си нямаше нищо, освен часовника „Брайтлинг“, който й бях подарила за рождения ден.

— Мамка му! — тихо промърмори тя, когато започна да навлича дрехите си. — Не можеш да си представиш колко неща трябва да свърша днес. Да преразпределя хард диска, да заредя отново всичко, защото непрекъснато ми свършва мястото, да вкарам още някои неща, да променя купчина файлове. Надявам се, че поне няма да имам повече проблеми с апаратите.

Луси се оплакваше неубедително. Тя беше влюбена в това, което вършеше.

— Видях Марино сутринта, докато тичах. Тук е за цялата седмица — съобщих аз.