Патриша Корнуел - Ферма за трупове

— Питай го дали не иска да постреляме малко — каза Луси, като хвърли маратонките в шкафа си и тресна вратичката с ентусиазъм.

— Имам чувството, че той бездруго доста ще трябва да постреля — отвърнах.

Думите ми я последваха навън по коридора. В съблекалнята влязоха още пет-шест агенти на отдела за борба с наркотиците, облечени в черно.

— Добро утро, мадам — учтиво ме поздравиха те.

Здрави връзки за обувки заплющяха върху кожата, докато си събуваха ботушите.

Докато се облека и оставя спортния сак в стаята си, стана девет и петнайсет и аз закъснях.

Минах през двете охранявани врати и забързах надолу по стълбите. Качих се на асансьора до залата за почистване на оръжия и се спуснах седемдесет метра към долното ниво на академията, където спокойно нагазих в ада. В залата за конференции, около голямата дъбова маса седяха девет полицейски следователи, хора на ФБР и един аналитик от ПЗЖП. Придърпах си стола до Марино и се настаних, докато коментарите огласяха стаята.

— Този тип знае адски много за веществените доказателства.

— Всеки, който е бил в затвора, знае.

— Важното е, че този вид поведение на него му доставя страхотно удоволствие.

— Това ме навежда на мисълта, че той никога не е бил в затвора.

Добавих папката си към останалите документи по случая, които обикаляха из залата. После прошепнах на един от агентите, че искам копие от дневника на Емили Стайнър.

— А не, не съм съгласен — обади се Марино. — Фактът, че някой е бил в затвора, не означава, че ще го е страх да не попадне там отново.

— Повечето хора се страхуват. Нали знаеш пословицата за котката върху горещата печка.

— Голт не е като повечето хора. Той обича нагорещени печки.

Дадоха ми купчина снимки от къщата в стил ранчо на семейство Стайнър. В задната й част един от прозорците на първия етаж бе леко открехнат. През него убиецът бе влязъл в малка стаичка за пране с бял линолеум и сини карирани стени.

— Ако вземем предвид квартала, семейството и самата жертва, значи Голт става доста дързък.

Проследих застлан с мокет коридор към спалнята на родителите, където украсата се състоеше от пастелни картини на малки букетчета теменужки и летящи балони. Преброих шест възглавници на покритото с балдахин легло и още няколко на рафта в гардероба.

— Говорим за почти минималната уязвимост на убиеца…

Украсената като за малко момиченце спалня принадлежеше на майката на Емили, Дениз. Според показанията й в полицията тя била събудена около два сутринта от опрян до главата й пистолет.

— Той може да иска да ни подразни.

— Няма да му е за първи път.

Госпожа Стайнър описваше нападателя като среден на ръст. Тъй като носел ръкавици, маска, дълъг панталон и сако, не беше сигурна по отношение на расата. Запушил й устата, завързал я с оранжева лепенка за тръби и я напъхал в гардероба. После отишъл в стаята на Емили, където грабнал детето от леглото и изчезнал с него в мрачната ранна утрин.

— Смятам, че трябва да внимаваме да не се придържаме само към онзи тип — Голт.

— Разумно. Трябва да огледаме всичко.

Аз се намесих:

— Леглото на майката оправено ли е било?

Обсъждането спря и всички замълчаха.

Следовател на средна възраст с червендалесто лице на гуляйджия каза:

— Да.

Проницателните му сиви очи просветнаха като на насекомо, докато оглеждаше пепеляворусата ми коса, устните ми, сивото шалче, надничащо от яката на раираната ми в бяло и сиво блуза. Очите му продължиха огледа си и се спуснаха към ръцете ми, където се спряха на златния пръстен с гравиран печат и пръста, на който би трябвало да има венчална халка.

— Аз съм доктор Скарпета — представих се студено, докато той оглеждаше гърдите ми.

— Макс Фъргюсън, Щатско бюро за разследване, Ашвил.

— А аз съм лейтенант Хършъл Моут от полицията в Блек Маунтин — каза спретнато облечен в бежово мъж, достатъчно стар за пенсиониране, като се протегна през масата и ми предложи едра, мазолеста ръка. — За мен е удоволствие, док. Слушал съм много за вас.

— Очевидно — обърна се към групата Фъргюсън — госпожа Стайнър е оправила леглото си, преди да пристигне полицията.

— Защо? — запитах аз.

— Може да е от скромност — предположи Лиз Майър, единствената жена, правеща профили на престъпници в отдела. — Вече е имало един непознат в спалнята й. А сега пък идват ченгетата.

— Как е била облечена при пристигането на полицията? — запитах.

Фъргюсън погледна към доклада си.