Патриша Корнуел - Хищникът

Беше нощта преди Коледа

Той вървеше със сигурни крачки през дълбокия сняг в Сентръл Парк. Беше късно, но не знаеше колко точно. Камъните до рекичката изглеждаха черни под звездите. Виждаше и чуваше дъха си, защото той не приличаше на никой друг. Темпъл Голт винаги е бил вълшебен, бог, облечен в човешко тяло. Например, докато вървеше, никога не се подхлъзваше, макар да бе убеден, че с другите не е така. А и не познаваше страха. Очите му шареха изпод козирката на бейзболното кепе.

На мястото — а той знаеше абсолютно точно къде се намира то — той клекна, като дръпна полите на дългото си палто встрани. Остави старата войнишка раница в снега и задържа голите си, окървавени ръце пред себе си. Бяха студени, но не непоносимо. Голт не обичаше ръкавици, освен ако не бяха направени от гума, а и те също не топлеха. Изми ръцете и лицето си с мекия сняг, после направи от него кървава снежна топка. Остави я до раницата, за да не я забрави.

Усмихна се коварно. Струваше му се, че прилича на щастливо куче, ровещо по плажа, докато разчиства снега около себе си, изтрива отпечатъците от обувките си и търси аварийната врата. Да, намираше се точно там, където си мислеше. Почисти снега около нея и видя сгънатото алуминиево фолио, което бе поставил между вратата и рамката. Хвана халката, която служеше за дръжка, и отвори капака в земята. Под него бяха мрачните недра на метрото. Чу се писък на влак. Пусна раницата и снежната топка вътре. Ботушите му тракаха по металната стълба, докато слизаше надолу.

Бъдни вечер бе студена и неприятна. Всичко бе покрито с мръсен лед, а полицейските радиостанции пращяха, съобщавайки за престъпления. Рядко ми се случваше да ме возят из бедните квартали на Ричмънд след стъмване. По-често шофирах аз. Обикновено бях самотният пилот на синия микробус на моргата, с който ходех по местата, станали свидетели на насилствена и непонятна смърт. Тази вечер обаче седях на предната седалка на шевролет „Краун Виктория“, от тонколоните се носеше коледна музика, а полицаите си говореха с кодови думи.

— Шериф Коледа тъкмо зави надясно — посочих напред. — Струва ми се, че се е загубил.

— Да бе. На мен пък ми се струва, че е дрогиран — поправи ме капитан Пийт Марино, началникът на полицейския участък в престъпния район, през който се движехме. — Следващия път, когато спрем, хвърли един поглед на очите му.

Не се изненадах особено. Личната кола на шериф Ламънт Браун бе кадилак, а той носеше тежки златни бижута и обществото го обичаше заради ролята, която играеше в момента. Тези от нас, които знаеха истината, не смееха да промълвят и дума. Все пак е светотатство да кажеш, че Дядо Коледа не съществува, макар в този случай да бе точно така. Шериф Браун смъркаше кокаин и вероятно крадеше половината от даренията, които лично разнасяше на бедните всяка година. Беше мръсно копеле. Наскоро бе направил всичко възможно да се увери, че ще ме привикат за съдебен заседател, тъй като непоносимостта ни един към друг бе взаимна.

Чистачките на предното стъкло се движеха с пълна сила. Снежинки, приличащи на танцуващи девойки, издокарани в бяло, се въртяха и падаха върху колата на Марино. Силните фарове на колата ги осветяваха за момент, после те почерняваха като леда, покрил улиците. Беше много студено. Повечето хора в града си бяха у дома, със семействата си. Зад прозорците се виждаха украсени коледни дръвчета и запалени огньове. Карън Карпентър мечтаеше за бяла Коледа, докато Марино не смени грубо станцията.

— Не уважавам жена, която свири на барабани — съобщи той и натисна запалката.

— Карън Карпентър е мъртва — казах аз, като че ли това й даваше имунитет срещу по-нататъшни обвинения. — А и в момента не беше на барабаните.

— Е, да — съгласи се той и извади цигарите си. — Така е. Тя имаше някакъв проблем с яденето. Забравих как се наричаше.

Мормонският религиозен хор запя „Алилуя“. На сутринта трябваше да отлетя за Маями, за да видя майка си, сестра си и Луси, моята племенница. Майка ми се намираше в болницата вече седмици. Навремето бе пушила не по-малко от Марино. Открехнах леко прозореца.

Марино продължаваше да говори:

— А после сърцето й спря. Всъщност точно това я умори накрая.

— Всъщност повечето хора от това умират — казах.

— Не и тук. В този шибан квартал се умира от отравяне с олово.