Патриша Корнуел - Хищникът

— Смятам, че Марино е отличен полицай. Той е непоклатимо честен и има добро сърце — отговорих.

— Възнамерявате ли да отговорите на въпроса ми или не? — запита Тъкър с тон, в който се долавяше забавление.

— Той не е политик.

— Очевидно.

Часовникът на кулата на улица „Мейн“ ни уведоми за часа от величественото си място високо над куполите на старата гара с покрив от теракота и мрежа от железопътни линии. Зад сградата на лабораторията паркирахме на мястото, обозначено с табелка „Главен съдебен лекар“ — незабележително парче асфалт, където колата ми прекарваше по-голямата част от живота си.

— Той отделя прекалено много време на ФБР — каза Тъкър.

— Марино върши безценна работа — поясних.

— Да, да, знам, а и вие също. Но в случая това ни изправя пред сериозни затруднения. Той би трябвало да командва първи участък, а не да разследва престъпления в други градове. Аз се опитвам да ръководя градската полиция все пак.

— Когато някъде има насилие, това е проблем на всички нас — казах. — Няма значение къде се намира отделът или участъкът.

Тъкър се загледа замислено напред към затворената стоманена врата. После каза:

— Със сигурност не бих могъл да върша работа като вашата толкова късно нощем, когато наоколо няма никой, освен хората в хладилника.

— Не те ме плашат — отвърнах спокойно.

— Колкото и да е нелогично, аз самият доста бих се страхувал от тях.

Фаровете осветиха опушената мазилка и стоманата, боядисани в еднакво безвкусно бежово. Червен надпис на страничната врата съобщаваше на посетителите, че това, което е вътре, представлява биологическа опасност и по-нататък даваше указания за работата с мъртъвците.

— Трябва да ви попитам нещо — каза полковник Тъкър.

Вълненият плат на униформата му изскърца по тапицерията, когато той се размърда и се наклони към мен. Усетих аромат на одеколон „Ерме“. Шефът беше хубав мъж, с високи скули и снежнобели зъби, с гъвкаво и силно тяло, чиято тъмна кожа напомняше за леопард или тигър.

— Защо го правите? — запита той.

— Защо правя кое, полковник?

Тъкър се облегна назад.

— Ами вижте — подхвана той, загледан в светлините, танцуващи по скенера, — вие сте адвокат и лекар. Шеф сте и аз съм шеф. Затова питам. Не искам да прозвуча неуважително.

Усетих, че говори искрено.

— Не знам защо — признах.

Той замълча за момент, после заговори отново:

— Баща ми беше общ работник, а майка ми чистеше къщите на богаташите в Балтимор. Сега, когато отида в Балтимор, отсядам в най-добрите хотели и се храня в ресторантите на пристанището. Поздравяват ме. Обръщат се към мен с „Уважаеми“ в някои от писмата, които получавам. Имам къща в „Уиндзор Фармс“. Командвам повече от шестстотин въоръжени човека в този ваш жесток град. Знам защо правя това, доктор Скарпета. Правя го, защото нямах никаква власт като дете. Живеех сред хора, които нямаха власт. Научих, че злото, за което ни говореха в църквата, се корени в злоупотребата с точно това нещо, което аз не притежавах.

Ритъмът и танцът на снега не се променяха. Наблюдавах го как бавно покрива капака на колата.

— Полковник Тъкър — казах, — Бъдни вечер е, а шериф Коледа току-що застреля един човек в „Уиткомб Корт“. Медиите сигурно са полудели. Според вас какво трябва да направим?

— Ще бъда цяла нощ в управлението. Ще осигуря непрекъсната охрана на сградата ви. Искате ли да ви съпроводят до дома ви?

— Мисля, че Марино ще ме закара у дома, но със сигурност ще ви се обадя, ако реша, че е нужен допълнителен ескорт. Трябва да знаете, че положението ми е доста затруднено поради факта, че Браун ме мрази, а сега аз ще бъда свидетелят експерт по случая му.

— Ех, всички да имахме този късмет.

— Не се чувствам ни най-малко късметлийка.

— Права сте — въздъхна той. — Не би трябвало да се чувствате късметлийка, защото късметът няма нищо общо с това.

— Работата ми вече пристигна — казах, когато линейката спря на паркинга.

Сирената й не работеше, тъй като няма нужда да се бърза, когато превозваш мъртъвци.

— Весела Коледа, доктор Скарпета — каза Тъкър, когато излязох от колата.

Влязох в сградата през страничната врата и натиснах копчето на стената. Вратата на гаража се отвори бавно със скърцане и линейката влезе вътре. Санитарите извадиха носилката от линейката и подкараха трупа нагоре по рампата. Отключих вратата към моргата.

Флуоресцентното осветление, бледите бетонни стени и подове придаваха на коридора антисептичен вид, който беше абсолютно лъжлив. Нищо в това място не беше стерилно. Според нормалните медицински стандарти нищо не беше дори чисто.