Патриша Корнуел - Хищникът

— Искате ли да го приберем в хладилника? — запита ме един от членовете на екипа.

— Не. Можете да го вкарате в рентгена.

Отключих още няколко врати. Носилката тракаше зад мен и оставяше капки кръв по плочките на пода.

— Сама ли ще работите тази вечер? — запита един от помощниците, който приличаше на латиноамериканец.

— За съжаление, да.

Разгънах найлоновата престилка и я нахлузих през глава. Надявах се, че Марино ще се появи скоро. В съблекалнята свалих зелена хирургическа униформа от рафта. Сложих си калъфи върху обувките и два чифта ръкавици.

— Да ви помогнем ли да го качите на масата? — попита един от санитарите.

— Би било чудесно.

— Хей, момчета, хайде да го качим на масата.

— Разбира се.

— Мамка му, и този чувал тече. Трябва да вземем малко нови чували.

— Накъде искате да сочи главата му?

— Сложете го тук.

— По гръб ли?

— Да — отговорих. — Благодаря ви.

— Добре. Едно, две, три, вдигай.

Прехвърлихме Антъни Джоунс от носилката на масата и един от санитарите започна да сваля ципа на чувала.

— Не, не, оставете го вътре — казах. — Ще му направя рентгеновата снимка през чувала.

— Колко време ще отнеме?

— Не много.

— Ще имате нужда от помощ, за да го преместите отново.

— Всякаква помощ е добре дошла — отвърнах.

— Можем да останем тук още няколко минути. Наистина ли щяхте сама да се заемете с всичко това?

— Очаквам още един човек.

Малко по-късно преместихме трупа в залата за аутопсии. Разсъблякох го върху първата стоманена маса. Санитарите си тръгнаха и моргата се завърна към обичайните си звуци от течаща в мивките вода и тропането на стоманени инструменти върху стомана. Закрепих снимките на жертвата върху кутиите за осветление и сенките и формите на неговите органи и кости оголиха душите си пред мен. Куршумите и назъбените парченца от тях приличаха на смъртоносни снежни бури в дробовете, сърцето и мозъка му. В левия му хълбок имаше стар куршум, а на дясната му раменна кост — заздравяла фрактура. Господин Джоунс, както и много други от пациентите ми, бе умрял по начина, по който бе живял.

Правех основния разрез, когато на външната врата се позвъни. Не спрях. Пазачът щеше да се погрижи за посетителя, който и да беше той. След секунди чух тежки стъпки в коридора и Марино влезе при мен.

— Щях да дойда по-рано, но всички съседи решиха да излязат и да погледат забавлението.

— Какви съседи? — запитах, като го погледнах въпросително, с вдигнат във въздуха скалпел.

— Съседите на оня идиот в „Уиткомб Корт“. Уплашихме се да не започне някое шибано въстание. Разнесе се слух, че е бил пречукан от ченге, при това от Дядо Коледа, и след секунди от всяка дупка в тротоара започнаха да изпълзяват хора.

Марино, все още издокаран в официалната си униформа, свали сакото си и го закачи на стола.

— Всички се скупчиха около нас, хванали в ръка двулитрови бутилки с пепси, и се захилиха пред телевизионните камери. Направо невероятно, мамка му — допълни той и извади пакет „Марлборо“ от джоба на ризата си.

— Мислех, че си се поправил по отношение на пушенето — казах.

— Така е. С всеки изминал ден все повече се поправям.

— Марино, това не е нещо, с което можеш да се шегуваш.

Замислих се за майка ми и нейната трахеотомия. Емфиземата не бе успяла да излекува лошия й навик и накрая бе стигнала дотам, че не можеше да диша.

— Добре — съгласи се той и се приближи до масата. — Ще ти кажа истината. Намалих ги с половин пакет на ден, док.

Срязах ребрата и свалих предната част на гръдния кош.

— Моли не ми разрешава да пуша в къщата и колата й.

— Браво на Моли.

Моли бе жената, с която Марино започна да се среща в Деня на благодарността.

— Как вървят нещата между вас двамата?

— Чудесно.

— Заедно ли ще прекарате Коледа?

— О, да. Ще ходим при семейството й в Урбана. Те приготвят пуйка и изобщо спазват всичките традиции — отговори Марино, изтръска пепелта от цигарата си на пода и замълча.

— Тази работа ще отнеме доста време — казах. — Куршумите са на парченца, както можеш да видиш от снимките.

Марино погледна към зловещите светлосенки, закачени върху кутиите за осветяване из цялата зала.

— Какво е използвал? „Хидра-шок“? — попитах.

— Всички ченгета в наши дни използват „Хидра-шок“. Предполагам, разбираш защо. Вършат чудесна работа.

— Бъбреците му имат леко зърниста повърхност, а пък е доста млад.

— Какво означава това? — любопитно запита Марино.