Патриша Корнуел - Хищникът

— Треви? Имаш предвид малкото момченце вътре? — запита шефът, без изражението на лицето му да се промени.

— Точно така. Вероятно Антъни е бащата на хлапето. Или по-скоро е бил.

— А оръжието?

— В кой от случаите?

— В този.

— „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър, изстреляни са и петте куршума. Джоунс не е успял да се отърве от оръжието, преди да умре. Намерихме пълнител в тревата.

— Стрелял е пет пъти и не е уцелил — каза шефът, който изглеждаше блестящо в официалната си униформа, с посипана със сняг фуражка.

— Трудно е да се каже. Шериф Браун имаше бронирана жилетка.

— Жилетка против куршуми под костюма на Дядо Коледа.

Шефът продължи да повтаря фактите, сякаш си води бележки.

— Да.

Марино се наведе към наклонения прът, на който бе завързано въжето за простиране, и насочи лъча на фенерчето към ръждясалия метал. С облечения си в ръкавица палец потърка малка дупчица, направена от куршум.

— Виж ти — каза той, — изглежда, тази вечер са застреляни двама — черен и поляк 1 1 Pole — на бълг. прът и поляк. — Б.пр. .

Шефът замълча за момент, после каза:

— Жена ми е полякиня, капитане.

Марино погледна озадачено, а аз неволно потръпнах.

— Името ви не е полско — глупаво каза Марино.

— Тя взе моето име, а аз не съм поляк — каза шефът, който беше черен. — Предлагам ви да се въздържате от етнически и расистки шегички, капитане — предупреди го той.

Мускулите на челюстта му потръпваха.

Линейката пристигна. Започнах да треперя.

— Вижте, не исках да кажа… — започна Марино.

Шефът го прекъсна:

— Смятам, че сте идеалният кандидат за курсовете по различията между културите.

— Вече бях на такива.

— Вече бях на такива, господине , и май пак ще отидете, капитане.

— Ходих три пъти. Не е нужно да ме изпращате отново — отвърна Марино, който по-скоро би отишъл на проктолог, отколкото на нов курс по културни различия.

Чу се затръшване на врати и тракането на металната носилка.

— Марино, нямам повече работа тук — казах аз, тъй като исках да го накарам да млъкне, преди да се е набутал в още по-големи неприятности. — А и трябва да отида до офиса.

— Какво? Тази вечер ли ще го аутопсираш? — изморено запита Марино.

— Смятам, че това е добра идея предвид обстоятелствата — отговорих сериозно. — А и утре сутрин напускам града.

— Коледа със семейството? — запита началникът на полицията Тъкър, който бе прекалено млад, за да има толкова висок чин.

— Да.

— Чудесно — каза той, без да се усмихне. — Елате с мен, доктор Скарпета, ще ви закарам до моргата.

Марино запали цигара и ме погледна.

— Ще се отбия веднага след като поразчистя тук — каза той.

Пол Тъкър бе назначен за шеф на полицията в Ричмънд преди няколко месеца, но се бяхме виждали набързо на едно светско събиране. Тази вечер бе първият път, когато се срещахме на местопрестъпление, а това, което знаех за него, можеше да се побере на визитна картичка.

Бил баскетболна звезда в университета на Мериленд и спечелил стипендия „Роудс“. Беше в страхотна физическа форма, изключително умен и бе завършил Националната академия на ФБР. Струваше ми се, че го харесвам, но не бях сигурна.

— Марино не искаше да обиди никого — казах, когато минахме на жълто на улица „Ийст Броуд“.

Усетих тъмните очи на Тъкър върху лицето си и почувствах любопитството им.

— Светът е пълен с хора, които не искат да обидят никого, но въпреки това го правят — каза той.

Имаше плътен глас, който напомняше за бронз и полирано дърво.

— Не мога да оспоря това, полковник Тъкър.

— Можете да ме наричате Пол.

Не му казах, че той самият може да ме нарича Кей, тъй като след многото години в свят като този си бях взела поука.

— Няма смисъл да го пращате на друг курс по културни различия — продължих.

— Марино трябва да се научи на дисциплина и уважение — отвърна той, отново загледан напред.

— Той проявява и двете по свой собствен начин.

— Трябва да ги проявява по подходящия начин.

— Няма да го промените, полковник — възразих. — Той е труден, досаден, с лоши маниери, но е най-добрият детектив по убийствата, с когото някога съм работила.

Тъкър мълча, докато стигнахме до медицинския колеж на Вирджиния и завихме надясно по Четиринадесета улица.

— Кажете ми, доктор Скарпета — заговори той. — Смятате ли, че вашият приятел Марино е добър началник на участък?

Въпросът ме стресна. Изненадах се, когато повишиха Марино в чин лейтенант, и направо бях зашеметена, когато стана капитан. Той винаги бе мразил висшите полицейски служители, а бе станал това, което мразеше. Но все още продължаваше да ги мрази, сякаш не е един от тях.