Патриша Корнуел - Крадци на лица

„Здравей отново Докторе,

Тик-Так.

Кости, отрязани с трион, и пожари.

Още ли си сама с ФИБ 2 2 ФИБ — агент от ФБР; като се разменят последните две букви от FBI на FIB, думата означава лъжец. — Б.пр. — лъжеца?

Часовника следи, ГОЛЯМА ШЕФКЕ, ПОМИСЛИ!

Лумнала тъмна светлина — ВЛАКОВЕ, ВЛАКОВЕ, ВЛАКОВЕ…

КИСМУГ иска снимки.

(Кари иска снимки от мястото на убийството на Голт.)

Ела и ме посети. На третия етаж остани и с мен се спазари.

ТИК-ТАК, ДОКТОРЕ! (Ще говори ли Луси пак?) ЛУСИ-МУСИ по телевизията. Летя през прозореца. Ела с нас, под прикритие в тоз час. До зори остани. Смей се и пей.

Същата стара песен. ЛУСИ, ЛУСИ, ЛУСИ и ние!

Чакай и ще видиш.“

Кари

Бентън Уесли си събуваше маратонките в моята кухня, когато изтичах при него. Сърцето ми щеше да се пръсне от страх, омраза и още незабравен ужас. Писмото на Кари Гретхен беше в купа неотворени писма и други книжа, които не бях прочела до момента, когато реших да изпия чаша чай с канела, след като се прибрах в уединената си къща в Ричмънд, Вирджиния. Беше неделя следобед, пет часа и тридесет и две минути на осми юни.

— Предполагам, че го е изпратила до твоята служба — каза Бентън.

Той не изглеждаше разтревожен, докато се навеждаше надолу да си събуе чорапите.

— Роуз не чете писма, на които пише „лично и поверително“ — добавих аз, макар да го знаеше, но пулсът ми се бе ускорил.

— Може би трябва да го прави. Изглежда имаш много обожатели там. — Неговите язвителни думи режеха като ръбовете на хартия.

Гледах го как стъпи с белите си боси крака на пода, с лакти върху коленете, навел глава. Пот се стичаше по раменете и ръцете му, добре поддържани за мъж на неговата възраст. Очите ми се плъзнаха надолу към коленете и прасците му до слабите глезени, по които личаха шарките от плетката на чорапите. Той прокара пръсти през мокрите си посивели коси и се облегна назад на стола.

— Господи! — промълви, като избърса лицето и врата си с кърпата. — Прекалено съм стар за такива щуротии.

После си пое дълбоко дъх и го издиша бавно, с нарастващ гняв.

Часовникът му от неръждаема стомана „Брайтлинг-Аероспейс“, който му бях подарила за Коледа, беше оставен на масата. Той го взе и го сложи на ръката си.

— Дяволите да я вземат! Понякога хората са по-страшни и от рака. Дай да го видя — каза той.

Писмото беше написано на ръка със странни червени печатни букви, а горе на страницата бе нарисувана нескопосано някаква птица с гребен, дълги пера и опашка. До нея беше надраскана загадъчната латинска дума „ерго“, което значеше „следователно“, но в този контекст не ми говореше нищо. Разгънах обикновения бял лист за пишеща машина и го поставих пред Бентън върху старинната френска дъбова масичка, където закусвахме. Той не докосваше с ръка документ, който би могъл да послужи за веществено доказателство, затова прочете внимателно странните думи на Кари Гретхен и започна трескаво да премисля написаното.

— Пощенската марка е от Ню Йорк, но разбира се, в пресата бе разгласена вестта за нейното дело — казах аз и продължих да правя предположения. — Имаше една сензационна статия само преди две седмици. Така че всеки би могъл да научи от нея името на Кари Гретхен, а камо ли пък адреса на моята служба, който е обществена тайна. Това писмо вероятно не е от нея, а от някой друг откачен.

— Не, мисля, че е от нея — каза той и продължи да го препрочита.

— Нима може да бъде изпратено подобно писмо от съдебномедицинска психиатрична болница и никой да не го прегледа? — възразих аз и сърцето ми се сви от страх.

— „Сейнт Елизабет“, „Белвю“, „Мид-Хъдсън“, „Кърби“. — Той не вдигна очи. — Хора като Кари Гретхен, Джон Хинкли-младши и Марк Дейвид Чапман ги смятат за пациенти, а не за затворници. Те се ползват със същите граждански права като нас, докато се разхождат из щатските затвори и съдебномедицинските психиатрични центрове, пускат бюлетини в компютърната мрежа за педофили и дават съвети на серийните убийци по електронната поща. Пишат и подигравателни писма до главните следователи, които разследват смъртните случаи.