Патриша Корнуел - Обвинението

Студеният здрач преотстъпва наранения си цвят на пълния мрак, добре че пердетата в спалнята са достатъчно плътни, та да погълнат и най-малкия намек от силуета ми, докато снова напред-назад и си стягам багажа. Животът надали може да бъде по-ненормален, отколкото е сега.

— Пие ми се — оповестявам и издърпвам поредното чекмедже. — Иска ми се да запаля камината, да пийна нещо и да си сготвя спагети. От широките, жълти и зелени на цвят, с чушки и наденички. Le papparedelle del cantunzein. Отдавна си мечтая да му отпусна края, да отида в Италия, да науча италиански, ама наистина. Така че да го говоря. А сега какво, знам само имената на манджите. Или може би във Франция. Точно така, ще взема да ида във Франция. Още сега — добавям дваж по-безпомощно и гневно. — Преспокойно мога да живея и в Париж. Защо не!

Това е моят начин да отхвърля Вирджиния и всички тук.

Капитан Пийт Марино от Полицейското управление на Ричмънд е щръкнал насред стаята като огромен фар. Пъхнал е ръчища в джобовете на дънките, изобщо не ми помага да си събера багажа в платнения куфар и в сака, отворени върху леглото. Познава ме достатъчно добре, и през ум не му минава дори да ми предлага. Марино може и да прилича на селяндур, може и да говори и да се държи като простак, но всъщност е умен и чувствителен за десетима, не е нужно да му обясняваш нищо. Ето сега например осъзнава простичкия факт: преди има-няма денонощие един мъж на име Жан-Батист Шандон се е промъкнал по пълнолуние през преспите и ме е издебнал в собствената ми къща. Вече познавам достатъчно добре начина му на действие, за да си представя какво е щял да ми направи, ако му беше паднал случай. Но така и не намерих сили да се подложа на това изпитание: да си представя анатомично вярно картината на собственото си мъртво обезобразено тяло, а никой не е в състояние да ви опише подобно нещо по-добре от мен. Завършила съм право и медицина, в момента съм главен съдебен лекар на щат Вирджиния. Правила съм аутопсиите на двете жени, които Шандон уби наскоро в Ричмънд, познавам и седемте други случая на жени, убити от него в Париж.

По-безопасно е да кажа какво е сторил той на своите жертви, да опиша как ги е пребил от бой, как ги е хапал по гърдите, дланите и ходилата, как си е играл с кръвта им. Невинаги прибягва до едно и също оръжие. Снощи бе въоръжен със секач — инструмент, използван от зидаро-мазачите. Прилича доста на малък търнокоп. Наясно съм какво може да причини един секач на човешкото тяло, понеже Шандон е обезобразил именно със секач — вероятно със същия — Даян Брей, втората си жертва в Ричмънд, полицайка, която уби преди два дни, в четвъртък.

— Какъв ден сме днес? — питам аз капитан Марино. — Събота, нали?

— Да. Събота.

— Осемнайсети декември. Една седмица до Коледа. Весели празници.

Отварям ципа на джоба отстрани на платнения куфар.

— Да. Осемнайсети декември.

Марино ме гледа така, сякаш — аха, и ще се разбеснее, в кървясалите му очи се отразява тревогата, просмукала цялата къща. Във въздуха се долавя недоверие. Усещам го като прах по езика. Надушвам го, сякаш е озон. Чувствам го около себе си като влага. Скърцане на гуми по мократа улица, трополене на крака, какофония от гласове и пукащи радиостанции — адски звуци, под съпровода на които полицията продължава окупацията на къщата ми. Чувствам се осквернена. Всеки сантиметър от дома ми е открит за чуждите погледи, животът ми е разголен. Все едно съм гол труп върху металните маси в моргата, където работя. Затова и Марино знае, че е по-разумно да не пита дали да ми помогне да си събера багажа. О, да, със сигурност не е толкова глупав, че дори и да си помисля да докосва нещо, било то обувка, чорап, четка за коса, шише шампоан или някаква дреболийка. От полицията ми наредиха да се изнеса от уютната къща на моите мечти, която към си построила в тихия, опасан с ограда квартал Уест Енд. Представяте ли си! Сигурна съм, че Жан-Батист Шандон — le loup-garou, или Върколака, както се нарича самият той — се радва на по-добро отношение, отколкото аз. По закон всички права на хора като него са надлежно защитени: той разполага с уют и спокойствие, с безплатна храна и напитки, с безплатна стая и медицинско обслужване в отделението за арестанти към Медицинския колеж на Вирджиния, където преподавам.