Патриша Корнуел - Обвинението

Този път не му възразявам, въпреки че в гласа му се долавя отровна хапливост.

— И все пак не е трябвало точно сега да ходи на хотел — добавя Марино и отново разтрива лице.

Каквото и да твърди, си знам, че дава мило и драго за племенницата ми и е готов на всичко за нея. Познава я от десетгодишна, тъкмо той я пристрасти към камионите, мощните двигатели, оръжието и всичките му там така наречени мъжки залъгалки, за които сега я напада.

— Ще те хвърля у Ана и ще ида да видя какви ги върши тая малка пикла. Не че някой дава и пет пари, дето не одобрявам — връща се той назад към предишните си мисли. — Ето, да вземем Джей Тали. Не ми влиза в работата. Но все пак си е изпечен негодник и егоист.

— Чакаше човекът през цялото време, докато бях в болницата — скачам да браня за кой ли път Джей и да отбивам неприкритата ревност на Марино. Джей е човекът за връзка между Интерпол и Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие. Познавам го съвсем бегло, но преди четири дни в Париж преспах с него. — А аз бях там тринайсет-четиринайсет часа — допълвам. Марино само върти очи. — Не бих нарекла такъв човек егоист.

— Майко мила! — възкликва Марино. — Къде ги чу тия небивалици? — подмята той с пламнали от омерзение очи. — Не мога да повярвам на ушите си. Нима тоя калтак ти е втълпил, че е висял през цялото време в болницата? На друг да ги разправя! Пълни глупости! Откара те на белия си жребец и моментално се върна тук. После звънна да разбере кога ще те изпишат, изниза се и отиде да те посрещне.

— Което си е повече от разумно — отбелязвам и се опитвам да не издавам, че ми е докривяло. — Защо да виси там и да чака? Пък и не е казвал, че е бил през цялото време в болницата. Просто предположих.

— Предположила била, моля ви се! Защото той ти го е набил в главата. Внушава ти разни дивотии, това не те ли притеснява поне малко? Доколкото знам, на това му се вика личностен недостатък. Лъжа… Какво има пак? — сменя той внезапно тона.

На вратата стои някой. В спалнята влиза униформена полицайка, върху ламинираната значка пише, че се казва М. А. Калоуей.

— Извинявайте — обръща се тя направо към Марино. — Не знаех, капитане, че сте тук.

— Е, сега вече знаете — поглежда я той кръвнишки.

— Доктор Скарпета! — Жената ме е зяпнала с очи като топчета за пинг-понг, които подскачат ту към Марино, ту отново към мен. — Исках да ви питам за стъкленицата. Къде беше химикалът, формулинът, де…

— Формалинът — поправям я спокойно.

— Да де, формалинът — казва полицайката. — Къде точно беше стъкленицата, когато сте я взели?

Марино се е разположил на леглото ми, сякаш седи там всеки божи ден. Търси опипом цигарите.

— На масичката в хола — отговарям аз на Калоуей. — Вече го обясних на всички.

— Да, госпожо, но къде точно на масичката? Доста голяма е. Наистина съжалявам, че се налага да ви притеснявам. Просто се опитваме да разберем как се е разиграло всичко, защото после ще бъде още по-трудно да си спомните.

Марино изтръсква бавно цигара от пакета „Лъки Страйк“.

— Калоуей! — подвиква, без дори да я поглежда. — Откога си ни станала детектив? Не помня да си зачислена към отряд „А“.

Той е шеф на отдел „Тежки престъпления“, известен още като отряд „А“ към Полицейското управление на Ричмънд.

— Просто не сме сигурни, капитане, къде точно се е намирала стъкленицата.

Страните й пламтят.

Ченгетата вероятно са решили, че няма да е толкова нахално, ако ми се изтърси жена, а не мъж. Колегите й сигурно я бяха пратили заради това или пък я бяха натоварили със задачата, понеже никой друг не е искал да си има вземане-даване с мен.

— Стъкленицата беше в десния ъгъл откъм вас, ако влезете в хола и погледнете масичката — отвръщам аз.

Вече не помня за кой път го обяснявам. В главата ми е пълна каша. Случилото се прилича на размазано петно, на вихрушка от събития.

— И приблизително там ли стояхте, когато лиснахте химикала по нападателя? — пита ме Калоуей.

— Не. Бях зад канапето. При остъклената плъзгаща се врата. Той ме подгони и затова се озовах там — пояснявам аз.

— И веднага след това ли избягахте от къщата?… — интересува се Калоуей и драска нещо в тефтерчето.

— Да, през трапезарията — прекъсвам я аз. — Където беше пистолетът ми. Бях го оставила по-рано вечерта на масата. Признавам си, мястото не е от най-подходящите. — Мислите ми лъкатушат и хвърчат, сякаш завъртени от бърза центрофуга. — Натиснах копчето на алармата и избягах през входната врата. С пистолета — глока де. Но се подхлъзнах на леда и си счупих лакътя. Не успях да махна предпазителя, едната ми ръка бе обездвижена.