Патриша Корнуел - Обвинението

— Няма как да си добре — отвръща племенницата ми.

— Приготвям си багажа — обяснявам й аз какво правя. — Марино е с мен и си приготвям багажа — повтарям, вторачена в капитана.

Той оглежда спалнята и чак сега се сещам, че никога не е влизал тук. Дори не искам да си представям какво му минава през ума. Познавам го от дълги години и винаги съм била наясно, че зад уважението към мен всъщност се крият несигурност и сексуално привличане. Марино е много едър — цяла канара, с увиснало бирено шкембенце, широко намусено лице и безцветна коса, доста непривлекателно пренесла се от главата към други части на тялото. Слушам какво ми говори Луси, а очите на Марино шарят из най-съкровените местенца: шкафовете, дрешника, отворените чекмеджета, багажа, който приготвям, гърдите ми. Племенницата ми донесе в болницата маратонки, чорапи и анцуг, но не се бе сетила да вземе и сутиен и единственото, което ми хрумна да направя, след като се прибрах, бе да се поприкрия с широка стара лекарска престилка, с която понякога си върша къщната работа.

— Сигурно и теб не те искат там — прозвучава по линията гласът на Луси.

Дълго е за разказване, но племенницата ми е агент към Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие, или СТО, и когато дойдоха, полицаите видяха доста зор, докато я отпратят от къщата ми. Да знаеш едно-друго, понякога си е опасно и те очевидно се страхуваха да не би в разследването да се включи някоя важна клечка от федералните служби. Не съм съвсем сигурна, но Луси вероятно се чувства гузна, задето снощи не е била с мен и насмалко да ме убият, а сега пак я няма в къщата. Давам й да разбере, че изобщо не я виня. Но продължавам да се питам доколко различен е щял да бъде животът ми, ако вместо да ходи на свиждане на приятелката си, племенницата ми беше с мен вкъщи, когато Шандон се яви на прага ми. Може би Шандон щеше да разбере, че не съм сама, и да се махне, може би, ако чуждият човек в къщата го беше изненадал, той щеше да си плюе на петите или пък щеше да отложи убийството ми за утре или вдругиден, за Коледа или новото хилядолетие.

Снова напред-назад с безжичния телефон, слушам задъханите обяснения и коментари на Луси и по едно време, докато минавам край голямото огледало, зървам отражението си в него. Късата ми руса коса стърчи във всички посоки, сините ми очи са изцъклени и белязани от изтощението и напрежението, челото ми е свъсено — аха, и да се разплача. Лекарската престилка е мърлява и захабена — и това ми било главен съдебен лекар! Пребледняла съм като платно. Пие ми се, пуши ми се, вече не издържам, сякаш това, че съм се разминала на косъм със смъртта, ме е превърнало в заклета алкохоличка и наркоманка. Представям си, че седя сама у дома. Че не се е случило нищо. Грея си се на огъня в камината, пуша си цигарата, отпивам от френското вино, може би бордо, защото бордото не е така натрапчиво, както бургундското. Бордото е като стар добър приятел, когото не ти се налага тепърва да опознаваш. Разсейвам напразните мечти с голия факт: няма никакво значение какво Луси е направила или не е направила. Рано или късно Шандон щеше да дойде, за да ме убие: имам чувството, че откакто съм се родила, над мен тегне ужасна присъда, белязала като ангел на смъртта прага ми. Колкото и да е странно, още съм жива.

От гласа на Луси долавям, че е уплашена. А това не се случва често на моята неотразима, волева племенница, която знае да управлява дори вертолет, вманиачена е на тема „добра физическа форма“ и работи към федералните органи на реда.

— Наистина се чувствам ужасно — повтаря тя по телефона, докато аз кръстосвам из стаята, а Марино продължава да си седи на леглото.

— Недей — убеждавам я. — Полицаите не искат никой да им се пречка, а и нямаш работа тук. Сигурно си при Джо, това е чудесно — допълвам така, сякаш ми е безразлично и изобщо не се притеснявам, задето Луси не е тук и не съм я виждала цял ден.

Да ви призная, не ми е никак безразлично. Да ви призная, притеснявам се. Но винаги съм имала навика да оставям на другите вратички, през които те да се измъкват. Не обичам да се чувствам изоставена, камо ли пък от Луси Фаринели, която съм отгледала като родна дъщеря.

Тя се двоуми, накрая отвръща:

— Всъщност съм в центъра на града, в „Джеферсън“.

Опитвам се да проумея какво става. „Джеферсън“ е най-големият хотел в Ричмънд, умът ми не го побира от къде на къде племенницата ми ще отсяда в хотел, при това в най-изискания и скъпия. В очите ми избиват сълзи, мъча се да ги сдържа, кашлям, опитвам се да преглътна болката.