Патриша Корнуел - Обвинението

— Просто сте забравили — повтаря тя, а Марино ни слуша все по-разгневен: хем се опитва да я остави да си върши работата, хем я презира до смърт. — Доктор Скарпета, има ли в къщата ви и други части от човешко тяло? — пита след това Калоуей.

В дясното око ме пронизва непоносима болка. Връхлита ме мигрена.

— Какви са тия тъпи въпроси? — повишава Марино тон с още един децибел.

— Просто не искам да се натъкваме на други химикали, физиологични течности или…

— Не, не, няма нищо — клатя глава и насочвам вниманието си към купчинката старателно сгънати панталони и блузи с поло яка. — Само предметни стъкла.

— Предметни стъкла ли?

— За хистологията — обяснявам разсеяно.

— За какво?

— Край, Калоуей, това вече не се търпи!

Думите на Марино прокънтяват като удари на съдийско чукче, той става от леглото.

— Просто исках да се уверя, че няма други опасни вещества — обяснява му жената с пламнали страни и блеснали очи, каквито не прилягат на един подчинен по служба.

Тя мрази Марино. Много хора го мразят.

— Единственото опасно вещество, от което трябва да се притеснявате, стои пред вас — подвиква Марино. — Защо не оставите докторката поне за малко на мира, какво сте седнали да й додявате с тъпашките си въпроси?

Калоуей е грозновата жена без брадичка, с широк ханш и тесни рамене. Настръхнала е от яд и притеснение. Завърта се на пети и излиза от стаята, стъпките й заглъхват, приглушени от персийската пътека в коридора.

— Какво си въобразява тая? Че колекционираш трофеи ли? — казва ми Марино. — Че си носиш у дома сувенири както онзи мухльо Джефри Деймър ли? Божичко, какво доживях!

— Вече не издържам.

Пъхам в сака блузите с поло яка, наредени така, че по тях няма и гънчица.

— Какво да се прави, налага се да издържиш, докторке. Но за днес ти стига — отсича той и уморено сяда отново в долния край на леглото.

— Разкарай ги тия твои детективи от главата ми — предупреждавам го аз. — Не ми се гледат ченгета. Не съм направила нищо.

— Ако искат още нещо, първо трябва да минат през мен. Разследването е възложено на мен, ако и пикли като Калоуей да не са го проумели. Но ти не се притеснявай! Все едно да си вземеш номерче на опашката пред гастронома за деликатеси. Сума ти хора напират да разговарят с теб.

Редя върху блузите с поло яка панталоните, после ги вадя и слагам отгоре блузите — да не се смачкат.

— Е, все пак са по-малко от хората, които драпат да си поприказват с него. — Марино има предвид Шандон. — Разните му там психолози, дето правят психологически портрети на престъпниците, съдебни лекари, журналисти, все от тоя десен — обобщава Марино, за да не изрежда целия списък.

Зарязвам багажа. Нямам намерение да си редя бельото, докато Марино зяпа като невидял. Не искам да се занимавам пред него и с тоалетните принадлежности.

— Остави ме няколко минути сама — казвам му аз.

Той ме гледа с кървясали очи и мораво лице. Аленее се дори плешивеещото му теме. Изглежда размъкнат в дънките и фланелата, шкембето му се е издуло като корем на бременна в деветия месец, огромните му ботуши са кални. Виждам как умът му работи. Не иска да ме оставя сама и май претегля притесненията, които отказва да сподели с мен. В съзнанието ми като черен пушек се надигна параноична мисъл. Марино не ми се доверява. Сигурно го е страх, че ще взема да си тегля куршума.

— Много те моля, Марино. Не можеш ли просто да застанеш отпред и да отпращаш хората, докато си приготвя багажа? Иди при автомобила ми и извади от багажника служебното куфарче. В случай че ме повикат по спешност… Ще ми трябва. Ключът е в чекмеджето на масата в кухнята, горното вдясно, където държа всички ключове. Моля те. Между другото, ми трябва и колата. Всъщност май е по-добре да ида с колата, не вади куфарчето — добавям, все по-объркана.

Той се двоуми.

— Не можеш да вземеш колата.

— Я не се занасяй! — подвиквам ядно. — Остава само да ми кажеш, че ще правят оглед и на автомобила. Та това е безумие!

— Виж какво! Снощи алармата се е включила първия път, защото някой се е опитал да проникне с взлом в гаража ти.

— И таз добра, някой! — тросвам се, а мигрената ме пронизва като с остър нож в слепоочията и замъглява зрението ми. — Знаем кой точно се е опитал да проникне в гаража ми. Разбил е вратата, понеже е искал алармата да се включи. Искал е да дойде полиция. Затова и не ми се стори странно, че малко по-късно на вратата е цъфнал полицай — да провери кой се опитва да проникне в къщата ми.