Патриша Корнуел - Обвинението

Всъщност се беше върнал Жан-Батист Шандон. Представи се за полицай. И досега не мога да повярвам, че съм се хванала на евтиния му номер.

— Още не разполагаме с всички отговори — отвръща Марино.

— Защо все ми се струва, че не ми вярваш?

— Я върви у Ана и се наспи.

— Изобщо не е докосвал колата ми — настоявам аз. — Не е влизал в гаража. Само някой да е посмял да ми пипа автомобила. Искам да си го взема още тази вечер. Остави служебния куфар в багажника.

— Няма да го вземеш тази вечер.

Марино излиза и затръшва вратата след себе си. Пие ми се, та две не виждам, искам да угася с нещо електричеството, пронизало централната ми нервна система. Но какво да правя? Само това остава да ида в хола и да кажа на ченгетата да ми се разкарат от главата, докато си налея едно уиски. Знам, че от алкохола главата ще ме заболи още повече, но и това не ме разколебава. Чувствам се толкова зле в собствената си кожа, че точно сега нехая какво е добро за мен и какво ще ми навреди. В банята бърникам из чекмеджетата, на пода падат няколко червила. Започват да се търкалят между тоалетната чиния и ваната. Навеждам се да ги вдигна, опипвам пода с дясната ръка: трудно ми е, понеже съм левичарка. След като се изправям, се замислям кои от парфюмите, старателно подредени върху поличката, да взема. Накрая хващам предпазливо златистото метално флаконче на „Ермес 24 Фобур“. Хладно е. Доближавам пулверизатора до носа си — от наситената женствена миризма, която Бентън Уесли обичаше толкова много, очите ми се напълват със сълзи, а сърцето ми се разтуптява така, че още малко, и съвсем ще излезе от строя. Не съм си слагала от парфюма повече от година, откакто убиха Бентън. Сега убиха и мен, казвам му разтреперана наум. И още съм тук, Бентън, още съм тук. Ти работеше във ФБР, съставяше психологически портрети на чудовища, тълкуваше и предсказваше поведението им. Сигурно щеше да предскажеш и това, нали? Щеше да го предскажеш и да го предотвратиш. Защо не беше тук, Бентън? Всичко щеше да е наред, ако беше с мен.

Чувам като в просъница, че на вратата се чука.

— Един момент — провиквам се, след като се прокашлям и бърша сълзите в очите си.

Наплисквам си лицето със студена вода и пъхам флакончето „Ермес“ в сака. Отивам при вратата и очаквам да видя Марино. Вместо него при мен влиза Джей Тали в бойната униформа на Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие и с еднодневна брада, от която смуглата му хубост е някак зловеща. Това е един от най-красивите мъже, които някога съм виждала, тялото му е като изваяно, а от порите му като мускус струи чувственост.

— Просто исках да видя как си, преди да излезеш — впива той пламнали очи в мен и те сякаш ме опипват и проучват точно както ръцете и устните му преди четири дни във Франция.

— Какво да ти кажа? — Пускам го в стаята и изведнъж се сещам в какъв вид съм. Не искам Джей да ме вижда такава размъкната. — Принудена съм да напусна собствения си дом. Наближава Коледа. Ръката ме боли. Главата също. Инак съм добре.

— Ще те откарам у доктор Зенър. Моля те, Кей.

Някак между другото се учудвам, че знае къде ще ходя. Марино ми е обещал да не разгласява къде ще пренощувам. Джей затваря вратата и ме хваща за ръката — единственото, което ми се върти в ума, е, че не ме е изчакал в болницата, а сега настоява той да ме откара у Ана.

— Разреши ми да ти помогна. Държа на теб — казва ми Джей.

— Снощи май никой не държеше особено на мен — подмятам, понеже се сещам, че когато ме докара от болницата и аз му благодарих, задето е чакал толкова дълго, Джей дори не намекна, че всъщност изобщо не е чакал. — И ти, и всички останали от Международния отряд за бързо реагиране уж ме пазехте, а онзи негодник ми се изтърси на входната врата — продължавам аз. — Голям майтап! Да се вдигнеш чак от Париж, за да оглавиш отряда и да заловиш тоя гаден тип, а той да те направи за пет стотинки. Не ти трябва долнопробен филм: сума ти врели и кипели ченгета с автомати и каква ли не апаратура, а чудовището ми се изтърсва в къщата, без да падне и косъм от главата му.

Очите на Джей шарят по различни части от анатомията ми, сякаш те са междинни спирки, които на всяка цена трябва да посети отново. Стъписана и отвратена съм, че точно сега е седнал да ме оглежда. В Париж ми се струваше, че се влюбвам в него. Сега стоим в спалнята, той проявява неприкрито любопитство към онова, което е под износената бяла престилка, и аз си давам сметка, че изобщо не го обичам.