Патриша Корнуел - Обвинението

Марино спира на кръстовището на Кентърбъри Роуд и Уест Кеъри стрийт точно когато малък тъмен автомобил завива, забавя скоростта и насочва право към нас фаровете. Разпознавам длъгнестото мъртвешко лице на Бъфорд Райтър, който се е вторачил в джипа на Марино. И прокурорът, и Марино смъкват стъклата на прозорците.

— Тръгваш ли си?… — подхваща Райтър, ала точно тогава погледът му се спира изненадано върху мен. Имам изнервящото чувство, че съм последният човек, когото той иска да вижда. — Съжалявам за неприятностите ти — казва ми ни в клин, ни в ръкав прокурорът, сякаш онова, което се случва в живота ми, е дребно главоболие, създаващо ми известни неудобства.

— Да, изнасям се.

Марино всмуква дълбоко от тютюневия дим, което изобщо не му помага. Вече е изразил мнението си за появата на Райтър в моя дом. Излишно е прокурорът да идва на местопрестъплението, но дори и да смята, че е много важно да го види с очите си, защо не го е сторил по-рано, докато съм била в болницата?

Райтър се гуши в яката на балтона, стъклата на очилата му отразяват светлината на уличните лампи. Той кимва и ми казва:

— Пази се. Радвам се, че си добре — решава Райтър все пак да отдаде дължимото на така наречените ми неприятности. — На всички ни е трудно, повярвай. — Тъкмо да добави още нещо, и явно му хрумва мисъл, засенчила всичко останало. — Трябва да си поговорим — обещава той на Марино.

Прозорците се вдигат. Подкарваме нататък.

— Дай ми цигара — казвам аз на Марино. — Доколкото разбирам, Райтър не е идвал днес у дома — добавям.

— А, не, идва. Някъде към десет сутринта.

Марино ми поднася пакета „Лъки Страйк“ без филтър, от запалката, която доближава до лицето ми, лумва пламъче.

Толкова съм ядосана, че чак ме присвива под лъжичката, тилът ми пламти, главата ми ще се пръсне. Вътре в мен се размърдва страхът — досущ пробудил се звяр. Вкисвам се, натискам с все сила запалката върху светлинното табло и най-безцеремонно оставям ръката на Марино със запалката „Бик“ да виси във въздуха.

— Благодаря, че ми каза — подвиквам ядно. — Нали нямаш нищо против да попитам кой още е бил в къщата ми? И колко пъти? И колко са стояли, и какво са пипали?

— Ей, я не си го изкарвай на мен — спира ме той.

Този тон ми е познат. Марино е на път да изгуби търпение — очевидно му е дошло до гуша и от мен, и от кашата, която съм забъркала. Приличаме на два буреносни облака, които — аха — и ще се сблъскат. Последното, от което се нуждая сега, е война с Марино. Докосвам с връхчето на цигарата нажежените до яркооранжево железца в запалката и всмуквам дълбоко от тютюневия дим, който ме удря като с боксова ръкавица — главата ми се замайва. Няколко минути пътуваме в гробно мълчание и когато накрая проговарям, звуча сковано и недодялано: трескавото ми съзнание се хлъзга сякаш по заледените улици, а депресията сковава като непоносима болка гръдния ми кош.

— Знам, правиш каквото трябва да се направи. Признателна съм ти — едвам процеждам думите. — Дори и да не го показвам.

— Не се налага да ми обясняваш нищо. — Марино всмуква от цигарата, и двамата изстрелваме струи тютюнев дим към смъкнатите до някъде прозорци. — Знам какво ти е — добавя той.

— Няма откъде да знаеш. — На гърлото ми като злъч засяда негодувание. — Дори самата аз не знам.

— Разбирам много повече, отколкото ми признаваш — отвръща Марино. — Някой ден ще се убедиш, докторке. Точно сега едва ли осъзнаваш какво точно ти се пише, но от мен да го знаеш, тепърва ще става все по-страшно. Такъв е животът. Има още да патиш. Понятие си нямаш колко често се е разигравало пред очите ми, колко често съм виждал какво става с хора, обявени за жертви.

Изобщо не ми се слушат такива неща.

— Но ти се справяш чудесно, браво на теб, че отиваш при Ана — продължава той. — Правиш точно каквото ти е казал докторът, че и повече.

— Отивам при Ана не защото ми е казал докторът — отвръщам вкиснато. — Отивам при нея, защото ми е приятелка.

— Виж какво, ти си жертва и трябва да го преодолееш, а за това се иска някой да ти помогне. Няма никакво значение, че си лекарка, юристка, индиански вожд и не знам още какво — отказва да млъкне Марино, отчасти защото напира да се скараме. Иска да насочи към нещо гнева си. Надушвам какво се задава и съвсем се вбесявам. — Пред това — да си жертва, всички сме равни — продължава да философства той.

Изричам бавно:

— Не съм никаква жертва. — Гласът ми трепти като връхчето на пламък. — Едно е да те обявят за жертва, съвсем друго — наистина да си жертва. Не търси под вола теле, нямам никакви отклонения в поведението — отрязвам като с остър трион. — Не станах такава, каквато той искаше да ме направи. — Имам предвид, разбира се, Шандон. — Дори да беше постигнал своето, пак нямаше да стана такава, каквато искаше да ме види. Просто щях да съм мъртва. Но не и променена. Не друга. Просто мъртва.