Патриша Корнуел - Обвинението

Всъщност не знам много за рода с това странно име. Скарпета живеят в Щатите от две поколения, поне така твърди майка ми, аз обаче нямам и представа кои са другите Скарпета. Не съм ги виждала. Обяснявали са ми, че моите предци са от Верона, че са обработвали земята или са били железничари. Знам със сигурност само, че имам една-единствена кръвна родственица, по-малка сестра на име Дороти. За кратко беше омъжена за някакъв бразилец, който беше два пъти по-стар от нея и който уж е баща на Луси. Казвам „уж“, понеже при Дороти само ДНК експертиза може да докаже с кого е преспала, когато племенницата ми е била зачената. Четвъртият съпруг на сестра ми се казваше Фаринели и след него Луси се отказа да си сменя името. Доколкото знам, сега, ако не броим майка ми, аз съм единствената Скарпета, която е останала.

Марино натиска спирачките пред страховита ограда от черно ковано желязо и протяга ръка, за да натисне звънеца на домофона. Електронно жужене, силно изщракване и портата се отваря бавно като криле на гарван. Не знам защо Ана е напуснала родината си, защо е дошла във Вирджиния и си е останала стара мома. Никога не съм я питала защо е отворила психиатричен кабинет в този скромен южняшки град, при положение че е могла да отиде където си поиска. Не знам защо най-неочаквано съм се замислила за живота й. Мислите ни следват неведоми пътища. Слизам внимателно от джипа на Марино и стъпвам долу на гранитните павета. Сякаш имам проблеми със софтуера. Какви ли не файлове се отварят и затварят пряко волята ми, пред очите ми изникват системни съобщения. Не знам на колко точно години е Ана, знам само, че е някъде на седемдесет и пет-шест. Не помня да ми е споменавала къде е завършила медицина. Вече години наред си обменяме мнения и информация, рядко обаче сме отваряли дума за уязвимите си места, за най-съкровеното.

Изневиделица се притеснявам до смърт, задето знам толкова малко за Ана, плисва ме и срам. Тръгвам нагоре по старателно преметените стъпала пред входната врата, като се подпирам със здравата ръка за леденостудения железен парапет. Ана ни отваря и умното й лице омеква. Поглежда дебелия огънат гипс, прихванат със синя връзка, и се взира в очите ми.

— Радвам се да те видя, Кей — поздравява ме както всеки друг път.

— Как сте, доктор Зенър? — намесва се и Марино. Прекалява с ентусиазма и с желанието да покаже колко е готин и симпатичен, и колко малко знача аз за него. — Ммм, мирише на хубаво. Пак ли сте ми сготвили някоя вкуснотия?

— Тази вечер не, капитане.

Ана не проявява никакво любопитство към него и към свойското му държане. Целува ме по двете бузи, като внимава да не докосва гипса и да не ме притиска силно до себе си, ала в лекия допир на пръстите аз пак усещам сърцето й. Марино оставя сака и куфара в антрето, върху великолепния копринен килим под кристалния полилей, който блести като ледчета, образуващи се направо във въздуха.

— Можете да хапнете малко супа с нас — кани Ана Марино. — Ще стигне за всички. Много е здравословно. Не е мазна.

— Щом не е мазна, значи е в разрез с религиозните ми убеждения. По-добре да си вървя.

Марино избягва да ме поглежда.

— Къде е Луси? — Ана ми помага да съблека палтото, а аз се мъча да смъкна ръкава от гипса, после, притеснена, забелязвам, че още съм с износената лабораторна престилка. — Нямаш автографи — отбелязва тя, понеже никой не се е подписал и няма и да се подпише по гипса ми.

Има суховато, донякъде снобско чувство за хумор. Понякога обаче е много забавна, без изобщо да се усмихва, и ако не внимаваш и не си схватлив, можеш и да изтървеш шегата.

— Къщата ти не е достатъчно хубава, затова е отседнала в „Джеферсън“ — подхвърля жлъчно Марино.

Ана отива при дрешника в коридора, за да ми закачи палтото. Нервната ми енергия се топи бързо. Депресията затяга хватка около гърдите ми и засилва напрежението около сърцето. Марино продължава да се прави, че не съществувам.

— Разбира се, че може да се пренесе и тук. Винаги е добре дошла, ще се радвам да я видя — казва ми Ана.

Немският й акцент така и не е омекнал през десетилетията. И досега тя говори някак сковано и книжно, сякаш търси далечни кътчета в съзнанието си, откъдето да пренесе мисълта до езика си. Винаги съм смятала, че предпочита немския и говори английски просто защото няма избор.

Гледам през отворената врата как Марино си тръгва.

— Защо си дошла да живееш тук, Ана? — питам, загърбила всякаква логика.

— Тук ли? За къщата ли питаш? — взира се тя изпитателно в мен.