Патриша Корнуел - Обвинението

Жената си записва и това. Разказът ми е все същият — вече започва да се изтърква. Ако ми се наложи да го повтарям още веднъж, сигурно ще се оплета като пиле в кълчища, а никое ченге по белия свят не ме е виждало объркана.

— Значи не сте стреляли нито веднъж? — поглежда ме полицайката и навлажнява устни.

— Не успях да го насоча.

— И дори не сте се опитвали да стреляте?

— Не знам какво разбирате под „опитвала“. Не успях да го насоча.

— Но сте опитали?

— Ама вие от дума не разбирате ли? Или ви трябва преводач? — избухва Марино. Хвърля на М. А. Калоуей поглед, напомнящ червената точица на лазерен мерник, преди да изхвърчи куршумът. — Предпазителят на пистолета не е бил махнат и тя не е стреляла, сега вече ясно ли ви е? — повтаря той бавно и грубо. — Колко патрона имаш в пълнителя? — пита вече мен. — Осемнайсет ли? Пистолетът е марка „Глок 18“, в пълнителя е имало осемнайсет патрона, а в цевта — един, нали така?

— Не знам — отвръщам аз. — Може и да не са били осемнайсет, точно така, не са осемнайсет. Трудно ще го заредиш с осемнайсет патрона, понеже пружинката не поддава, пружинката на пълнителя де.

— Ясно, ясно. Помниш ли кога за последен път си стреляла с пистолета? — пита ме след това Марино.

— Когато съм била на стрелбището. Най-малко преди няколко месеца.

— А след като се върнеш от стрелбището, задължително смазваш пистолета, нали, докторке?

Това не е въпрос, а констатация. Марино ми знае навиците.

— Да.

Стоя насред стаята и мигам ли, мигам. Цепи ме глава, от светлината очите ми смъдят.

— Видяхте ли пистолета, Калоуей? В смисъл, огледахте ли го? — продължава Марино и отново се вторачва в нея с очи като лазерен мерник. — Защо тогава го правите на въпрос? — маха той с ръка, сякаш пъди досадна муха. — Кажете какво открихте.

Жената се двоуми. Усещам, че не й се иска да огласява пред мен каквито и да било сведения. Въпросът на Марино е увиснал като облак, от който — аха, и ще завали. От полите избирам две — тъмносиня и сива, и ги мятам на облегалката на стола.

— Пълнителят е с четиринайсет патрона — обяснява Калоуей по военному стегнато, като робот. — В цевта нямаше патрон. Предпазителят не беше махнат. Оръжието изглежда чисто.

— Бре, бре, бре! В цевта нямало патрони и тя не била стреляла. И се спуснала нощта, непрогледна и бурна, и трима индианци насядали около огъня. Докога ще тъпчем на едно място? Няма ли, да го вземат мътните, да се придвижим поне мъничко напред?

Марино е плувнал в пот, разгорещил се е и аз долавям все по-силно телесната му миризма.

— Вижте, нямам какво да добавя — казвам аз — още малко, и ще се разплача.

Втриса ме, студено ми е, отново усещам с обонянието си ужасната миризма на Шандон.

— А защо сте държали в къщата си стъкленицата? Какво точно е имало в нея? Оная течност, с която работите в моргата, нали? — пита Калоуей и застава така, че да не е в полезрението на Марино.

— Формалин. Десетпроцентов разтвор на формалдехида, наричан формалин — отвръщам аз. — Точно така, използваме го в моргата, съхраняваме в него тъканите. Части от органи. В този случай — кожа.

Лиснала съм разяждащ химикал в очите на друг човек. Осакатила съм го. Вероятно съм го оставила слепец за цял живот. Представям си как лежи, завързан за леглото в затворническото отделение на деветия етаж в Медицинския колеж на Вирджиния. Разминала съм се на косъм със смъртта, успяла съм да си спася живота, а не се радвам. Чувствам се съсипана.

— Значи сте държали в къщата си човешка плът. Кожа. Татуировка. От трупа в пристанището, на който така и не установихме самоличността. Дето беше в товарния контейнер? — Гласът на Калоуей, звукът на химикалката, отгръщаните страници ми напомнят за репортерите. — Не искам да ви притеснявам излишно, но защо все пак сте държали такова нещо в къщата си?

Обяснявам надълго и нашироко, че сме се натъкнали на големи трудности, докато сме се опитвали да установим самоличността на мъртвеца в пристанището. Разполагали сме единствено с тази татуировка и предната седмица съм ходила в Питърсбърг, за да я покажа на опитен художник, специалист по татуировки. След това съм се прибрала направо вкъщи, без да се отбивам в службата, ето защо и предната вечер стъкленицата с формалина и с татуировката е била у дома.

— Обикновено не държа вкъщи такива неща — добавям накрая.

— И сте оставили стъкленицата цяла седмица тук? — пита жената и върху лицето й се чете съмнение.

— Случиха се много неща. Беше убита Ким Луонг. Племенницата ми насмалко да загине при престрелка в Маями. Наложи се да пътувам в чужбина, ходих до Лион във Франция. От Интерпол ме повикаха, за да поговорим за седемте жени, които той — имам предвид Шандон — вероятно е убил в Париж, и да обсъдим подозренията, че трупът в товарния контейнер може би е на Тома Шандон, на брата… на брата на убиеца де, и двамата синове на главатаря на престъпния клан Шандон, когото половината свят издирва под дърво и камък. После бе убита и Даян Брей, заместничката на шефа на полицията. Дали е трябвало да върна татуировката в моргата? — Главата ми ще се пръсне. — Да, със сигурност е трябвало. Но бях разсеяна. Просто съм забравила — почти крясвам в лицето на Калоуей.