Патриша Корнуел - Хищникът

Намирахме се между две ричмъндски полицейски коли с присвяткващи сини и червени лампи, в моторизираната кавалкада, превозваща ченгета, репортери и телевизионни екипи. На всяка спирка хората от медиите демонстрираха празничното си настроение, като хвърчаха наоколо с бележници, микрофони и камери и се надпреварваха да си осигурят сантиментални кадри, представящи шериф Коледа, който кима любезно, докато раздава подаръци и храна на забравените от бога деца от общинските квартали и техните изненадани майки. Ние с Марино отговаряхме за одеялата, тъй като тази година те бяха дарени от мен.

Зад ъгъла на улица „Магнолия“ в Уиткомб Корт вратите на колите се отвориха. Отпред се мерна яркочервено петно, когато Дядо Коледа премина пред фаровете. Шефът на полицията в Ричмънд и други важни полицаи го следваха отблизо. Телевизионните камери заработиха, увиснали във въздуха като летящи чинии. Проблеснаха светкавици на фотоапарати.

Марино изсумтя изпод купчината одеяла:

— Тия неща миришат на евтино. Откъде ги взе? От магазин за домашни животни ли?

— Одеялата са топли, перат се лесно и в случай на пожар не изпускат отровни газове като например цианид — отговорих.

— Господи. И това ако е коледно настроение.

Погледнах през прозореца и се зачудих къде точно се намираме.

— Не бих ги сложил и в колибата на кучето си — продължи Марино.

— Нямаш куче, нито пък кучешка колиба, а и не съм ти предлагала одеяла. Защо влизаме в този апартамент? Няма го в списъка.

— Това е дяволски добър въпрос.

Репортерите и хората от полицейските и социалните служби стояха пред вратата на апартамент, който изглеждаше като всички други в жилищния блок, напомнящ за бетонна барака. Ние с Марино се натъпкахме вътре, когато светлините на камерите огряха тъмнината, а шериф Коледа жизнерадостно завика:

— Хо, хо, хо!

Проправихме си път навътре. Дядо Коледа седеше с малко черно момченце на коляното си и му подаваше опаковани играчки. Чух, че името на момченцето е Треви. То носеше синьо кепе с листо от марихуана над козирката. Големите му очи гледаха ококорено от изненада, че седи върху коляното на този облечен в червено кадифе човек, близо до сребристата елха, отрупана с лампички. Прекалено горещата стая беше задушна и миришеше на гранясало олио.

— Искам да мина, госпожо — побутна ме един телевизионен оператор.

— Можете просто да оставите всичко тук.

— В кого са останалите играчки?

— Вижте, госпожо, ще трябва да отстъпите малко.

Операторът почти ме събори. Усетих как кръвното ми се качва.

— Имаме нужда от друга кутия…

— Не, нямаме. Ето тук.

— … храна? Аха, стоплих.

— Ако сте от „Социални грижи“ — обърна се операторът към мен, — защо не застанете тук?

— Малко мозък да имаше, щеше да знаеш, че тя не е от „Социални грижи“ — намеси се Марино и го изгледа заплашително.

Възрастната жена в торбеста рокля на канапето заплака. Майор, издокаран в бяла риза и пълна униформа седна до нея, за да я утеши. Марино се приближи по-плътно до мен и ми прошепна:

— Дъщеря й беше пречукана миналия месец. Фамилията й бе Кинг. Помниш ли случая? — каза той в ухото ми.

Поклатих глава. Не помнех. Имах прекалено много случаи.

— Изродът, който според нас я пречука, е един гаден задник, търговец на наркотици на име Джоунс — продължи той, като се мъчеше да събуди спомените ми.

Отново поклатих глава. Имаше прекалено много гадни задници, търговци на наркотици, а и Джоунс бе доста често срещано име.

Операторът снимаше. Извърнах лице, когато шериф Коледа ме изгледа с презрителен, изпълнен с омраза поглед. Операторът отново се блъсна в мен.

— Не бих опитала пак — предупредих го с недвусмислен тон.

Хората от пресата бяха насочили вниманието си към бабата, защото това бе историята на нощта. Някой беше убит, майката на жертвата плачеше, а Треви бе сираче. Шериф Коледа, останал вън от обсега на камерите, смъкна момченцето на пода.

— Капитан Марино, ще взема едно от тези одеяла — каза жената от „Социални грижи“.

— Не знам защо въобще сме тук — отбеляза Марино и й подаде купчината. — Иска ми се някой да ми обясни.

— Тук има само едно дете — продължи жената, — така че няма да имаме нужда от всичките.

Държеше се така, като че ли Марино не бе изпълнил нарежданията й. Взе едно сгънато одеяло и му подаде обратно останалите.

— Би трябвало да има четири деца. Казвам ви, тази къща я няма в списъка — изсумтя Марино.

Един от репортерите се приближи към мен.