Патриша Хайсмит - Хари

После се пъхна в леглото, запали една от цигарите, които криеше между книгите върху лавицата, и разгърна Джеймз Бонд, беше я вече чел два или три пъти. Мислеше си на какво би могъл да научи Хари. Дали да го научи да се разхожда в джоба на сакото му и изведнъж, по команда, да излиза оттам? Ще трябва да носи яка и каишка, а яката, по-скоро хамута, ще трябва да се изработи специално, защото Хари е много малък. Ролан си представи някой сарач в Париж, на когото плаща добре за това. Чудесно! Би било много забавно в някой ресторант в Париж, а даже и в Орлеан, Хари да изскочи от джоба му с каишката на врата и да изяде месото от чинията му.

На обяд Ролан, майка му и приятеля й, търговец на антики и много скучен човек, бяха прекъснати от Брижит, която прошепна на мадам Льомоание:

— Моля да ме извините, мадам, но Антоан току-що бе ухапан. Много е разстроен.

— Ухапан? — попита мадам Льомоание.

— Казва, че го е ухапал порът, в стаята на месьо Ролан.

Ролан прикри усмивката си. Антоан е отишъл да оправи леглото и Хари го е нападнал.

— Пор? — извика търговецът на антики.

Майка му се обърна към него:

— Ролан, извини се и иди да занесеш животното в градината! — Беше ядосана и сигурно щеше да каже още нещо, ако бяха сами.

— Извинете — каза Ролан. Влезе в хола и видя високата фигура на Антоан в тоалетната до вратата. Беше завързал глезена си с мокра кърпа. Кръв, помисли си Ролан, очарован от факта, че Хари е пил кръв от това старо създание, което изглежда съвсем безкръвно.

Ролан се затича нагоре по стълбите, като ги взимаше по две наведнъж, намери стаята си разбутана. Антоан очевидно бе зарязал неоправеното легло по средата, фотьойлът стоеше накриво — сигурно го бе влачил, докато е търсил Хари или се е опитвал да се предпази от него. Но неоправеното легло означаваше за Ролан нещо повече от бунт — Антоан не би оставил така леглото, ако не е бил доведен до ужас. Огледа се за Хари.

— Хари? Къде си?

Погледна нагоре към завесите, по които Хари би могъл да се покатери, в гардероба, под леглото.

Вратата на стаята беше затворена. Очевидно Антоан е искал да предотврати изчезването на Хари. После Ролан погледна към гънките на завивките върху леглото, където впрочем нищо не мърдаше.

— Хари?

Ролан отметна горната покривка. Забеляза, че юрганът се движи: Хари се бе настанил между чаршафа и юргана. Той се надигна и загледа Ролан с безнадежден страх. Ролан забеляза още нещо красиво у Хари: цялото му тяло беше нежно бежово, от малката черна брадичка чак до завивките, на които седеше, а с тънката кафява линия по средата на кожухчето, вероятно образувала се от лежането, се превръщаше в разполовено късче пух с добре прикрити задни лапи. Фините му пръстчета опипваха всяка гънка от завивката не за да запазят равновесие, а нервно, като ръце на човек, изплашен до смърт. Хари като че ли питаше:

— Кой беше този звяр, който ме изплаши, опита се да ме хване и изгони?

Докато Ролан го наблюдаваше, лицето на Хари постепенно се успокои. Снижи тялото си и се придвижи малко напред. А сега може би казваше:

— Радвам се да те видя! Какво става?

Ролан протегна ръка, без да мисли, и Хари се покатери по нея, стигна до яката на ризата, която беше отворена и се сгуши, опрял малките си остри нокти върху кръста му. Ролан усети сълзи в очите си, причината за които не можеше да обясни. Дали бяха от гордост, че Хари дойде при него? Или от гняв, че Хари ще трябва да остане в градината тази вечер? Сълзите, обясними или не, са поетични, помисли си Ролан. Те изразяват нещо значимо.

Ролан извади Хари от ризата си и го постави върху завесата. Хари се покатери по жълтото перде до тавана, Ролан хвана края му и Хари се спусна надолу по него. Като се смееше, Ролан отпусна малко завесата и Хари отново се изкачи по нея. Това беше забавно. После хвана Хари на края на завесата и го постави в куфара.

— След минутка се връщам! — каза Ролан и подпря капака на куфара с гърба на един стол.

Смяташе да се върне в трапезарията навреме и да помоли Брижит за малко месо, преди да занесе Хари в градината. Но вечерята беше приключила. Трапезарията бе празна. Търговецът на антики седеше във всекидневната, където подносът за кафе вече стоеше върху масата, Ролан чу гласа на майка си и този на Антоан от отсрещната стая, чиято врата не беше напълно затворена.

— … не се подчини — каза Антоан с дрезгавия си старчески глас. — А вие, мадам!

— Не бива да го приемаш толкова сериозно, скъпи ми Антоан — отвърна майка му. — Сигурна съм, че Ролан ще държи животното в градината…