Патриша Хайсмит: Намерена на улицата

Патриша Хайсмит или „Черната кралица“, е от малкото автори — създатели на трилъри, включени в списъка на получилите наградата „Едгар Алън По“. Редом с Агата Кристи, тя заема завидно място в лоното на най-четените и популярни писатели както в САЩ, така и в Европа, където е издавана в милионни тиражи. На българските читатели тя е известна само с трилогията, съдържаща и романа „Непознати във влака“, филмиран от Алфред Хичкок, с който авторката прави бум сред любителите на криминалния и психологически жанр. В творбите на Патриша Хайсмит ужасът и престъплението стапят крехките устои на моралните задръжки. Демоничното в човешката природа взема връх и сред порядъчните хора в техните порядъчни домове. „Музиката“ на престъплението се композира от тъпо обществено безразличие и параноична жестокост. Светът на реда и този на престъплението се вграждат като монолитно цяло в синдрома виновност. Няма невинни! Дори жертвата сякаш услужливо придържа ръката на убиеца. Престъпникът е само малка, видима прашинка в окото на болното, разглезено дете — наречено човешка съвест.

Истинската зараза е навсякъде и във всички.

Хоп-хоп, поприпкваше момичето на улицата и със скок се озова на тротоара. Носеше ослепително бели маратонки, черни кадифени джинси и широка бяла блуза, с червена ябълка изрисувана отпред. Отскачайки от минувачите, тя кривна встрани и потъна в малко магазинче, чиято витрина бе изпъстрена със светлолилави пайети, огненорозови шалчета и мъниста, и след секунда бе отново вън, скок-подскок, подмамена от отсрещната страна на улицата, но остана все тъй на път отсам. Като пеперудка описа полукръг, за да избегне тътрузещата се тълпа и закръжи около друго дюкянче със стоки, изложени на тротоара. Не, не беше и това.

Белите маратонки просветваха във въздуха, късата златиста коса се люшкаше. Приближи се към място, обрамчено с червен бордюр, поколеба се и бутна вратата. Магазинчетата на западната Четвърта улица се ширеха на тротоара. Бе почти шест следобед в един късен августовски ден и въздухът бе хладен, искрящ от слънце. Русото момиче се появи с бяла найлонова торбичка в ръце. Със свободната си ръка пъхна малко портмоне в задния джоб на кадифените си джинси. Усмивката изгря по-широко на не начервените й устни — щастливата усмивка на палавница, готова да извърши пакост.

Спря се и изчака една кола да отмине, нетърпеливо пружинираща на пръсти, с прибрани пети. Млад негър я изпревари и протегна ръце, сякаш да я пипне по гърдите, но тя отскочи и горната й устна оголи заострен кучешки зъб. Отново се втурна напред с широко разтворени устни, за да си поеме въздух, а очите й пробягваха сред тълпата, търсещи процеп, в който леко да се провре.

На няколко метра пред себе си зърна една трътлеста лелка с две момченца в сини джинси, фигурата на мъж с нафукана походка, заемащ като че ли целия тротоар, който теглеше кучето си на каишка. Момичето се закова на място и използува първата възможност да пресече улицата на бегом.

С Бог на каишка, вирнал задния си крак и в пълна хармония със себе си и света, Ралф Линдърман замислено се приближи към ъгъла между Гроув стрийт и Блийкър.

Бе прелестен летен ден — натежалото следобедно слънце все още изливаше златисти струи светлина над извитите улички на Вилидж и Гроув стрийт му се стори по-хубава от всякога. Подобно на Бароу и улица Коммърс стрийт, тя бе чиста и кокетна, и радваше окото му. Обитателите й излъскваха до блясък валчестите дръжки на външните врати, а по стъпалата, водещи към тях, нямаше и прашинка смет. Сега се озова на Морган стрийт, само няколко пресечки на юг и гледката пред погледа му рязко се измени: навсякъде мръсотия, смачкани хартийки във водосточните канавки, препълнени боклукчийски кофи, загрозяващи като циреи тротоара. Ралф съзнаваше, че е склонен да гледа на нещата и на хората също откъм некрасивата им страна, но считаше това за реалистично и разумно, тъй като да си настроен подозрително към някого, преди да му се е удало възможност да те нападне можеше да те предпази от сума ти нещастия. Ню Йорк бе в по-голямата си част направо клоака. Нужно бе да хвърлиш само един поглед върху замърсените улици, за да ти стане ясно, че хората не се разбират помежду си, че децата от малки се учат да хвърлят картонени чашки направо на тротоара, че наоколо бъка от всякакви смахнати, плещещи под носа си — обикновено цинизми и псувни — по адрес на своите събратя. Болни хора, нещастни хора! А бе тъпкано и с джебчии — един ще ти извие ръцете зад гърба, друг ще те пребърка за портфейла ти, а после и двамата ще си плюят на петите, докато се усетиш. Да, това се случи на Ралф веднъж, когато се връщаше от работа в пет сутринта. Проклети да са те, джебчиите, мръсната утайка на земята.