Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Дяволски досадна история!

Навярно, когато се бе опитал да пъхне портфейла си в задния джоб, той се бе изхлузил от него. Нека му служи за урок — да знае друг път, когато му се прииска да се изтупа в стил „уестърн“, в дънково яке „Левис“, с маратонки и с портмоне в задния джоб — както всъщност никога не правеше. Внезапно си припомни как бе притиснал портфейла между коленете си, когато даваше на шофьора бакшиш един долар. Ако се бе изхлузил под седалката, нямаше шанс да го види отново. Следващият пътник в таксито щеше да го намери и невъзмутимо да си го прибере в джоба.

Най-силно го огорчи загубата на любимата му снимка с Наталия, направена малко преди брака им, след като Наталия беше забременяла от него. „Омъжих се, за да се отърва от училище час по-скоро!“ — бе казала Наталия с усмивка няколко пъти на приятели. Бяха се оженили също така, задето Наталия беше бременна, а мисълта за аборт я нервираше и ужасяваше — и от раждането се боеше, но за щастие роди детето, и то без никакви усложнения. В портфейла имаше и няколко други снимки — една с Наталия на двадесет години, млада и самоуверена, усмихваща се както обикновено със затворени устни, с много по-палаво пламъче в очите. Никога вече нямаше да види тези снимки отново, а тя никога нямаше да изглежда пред окото, на която и да е камера по същия начин.

„Дявол да го вземе!“ — нервно стана Джак от фотьойла.

В портфейла имаше и няколко кредитни карти — Брук Брадърс, Американ Експрес и някаква петролна компания. Коя, по-точно? Трябваше да изпрати на хората кредитната си карта веднага — надяваше се, че е записал поне номерата на банковите сметки не на гърба на телефонния указател на Наталия в Ардмор. Джак отиде в кухнята, изгубил вече апетит. Утре трябваше отново да тегли пари от банката, тъй като не му бе останало нищо. Добре че поне имаше малко дребни в джоба си за метрото.

Джак донесе в хола чинията си с телешко руло, туршия и зелева салата, постави я на малка сгъваема масичка до фотьойла, която Наталия ненавиждаше, но търпеше някак си и си наля чаша бира. „По дяволите!“ — отправи той последна реплика към изгубеното портмоне и отхапа от сандвича си. По телевизионния екран проблясваха пъстри кадри, но Джак бе изгубил вече всякакъв интерес към предаването. Телевизорът беше за него като друга маса в ресторант, от която се разнася приятен шум, колкото да не се чувствуваш напълно сам.

Телефонът иззвъня и Джак скокна от фотьойла, очаквайки да чуе Наталия с надеждата, че този път няма да му сервира неприятна изненада, като отложи пристигането си с още един ден.

— Ало?

— Мога ли да говоря с мистър Съдърланд, моля?

— Аз съм Съдърланд. Слушам ви.

— Бихте ли ми казали малкото си име?

— Да-а. Джон.

— Да сте загубили днес нещо, мистър Съдърланд?

Какво целеше този мъж — не бе гласът на момче — да го изнудва за пари ли? Разбира се, но Джак се надяваше поне да си получи снимките.

— Да, портфейла си.

Мъжът се посмя известно време.

— Е, аз го намерих. Цял-целеничък. Вие ли сте мъжът на една от снимките? С русото момиче?

Джак напрегнато се намръщи.

— Да.

— Значи веднага ще ви разпозная, щом ви видя. Не бих искал да попадне в чужди ръце. Обаждам се отблизо. Да ви го донеса ли? След петнадесетина минути?

— Да, но… Вижте, не е ли по-добре аз да сляза долу, на улицата? В къщи има хора, които спят в момента, така че…

— Чудесно, господине. Долу, на тротоара след десет минути? Или след осем?

Няколко секунди, след като затвори телефона, Джак мислеше, че сънува. Типично американски глас, като че ли на по-възрастен човек. При все това не бе разумно да го кани у дома. Нямаше да има пари, разбира се, но можеше да си възвърне всичко останало, освен ако този мъж или някой друг, намерил преди него портфейла, не бе задигнал и кредитните карти. Джак погледна часовника си. Беше почти седем и половина.

Измъкна от гардероба дънковото си яке и се спусна по стъпалата. На тротоара мушна ръце в джобовете си и се огледа. Срещу него изскочи дълъг като върлина млад негър и го отмина. Две жени, вървящи заедно, трима мъже, крачещи на разстояние един от друг, не го удостоиха и с поглед. Минаха десет минути. Срещу него се зададе мъж на средна възраст с куче, зад него — равин в черна роба, с дълга брада и припряна походка.

— Мистър Съдърланд?

Джак бе извърнал глава от мъжа с кучето. В този миг блеснаха уличните светлини, макар и часът за това да бе все още твърде ранен.

— Е, това наистина сте вие — изрече мъжът, като се приближи. Бе висок колкото Джак, или може би малко по-висок от него. Черната му коса бе силно прошарена, а тъмните му очи — зорки и проницателни.