Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Е… — Той премести каишката на кучето от лявата в дясната си ръка и бръкна в джоба на старото си, но елегантно и запазено сако. — Това ваше ли е? — И извади портфейла.

— Къде го намерихте? Тук ли?

— Да, господине. Преди около час и нещо.

Джак пое портфейла от протегнатата ръка на мъжа, припряно го разтвори, зърна недокоснатата пачка от нови двайсетачки, повдигна висящото джобче и се увери, че снимките си стоят непокътнати зад прозрачната му найлонова обвивка. Кредитните карти също си бяха на мястото.

— Двеста шейсет и три долара — рече мъжът с малко пресипнал, но любезен глас. — Надявам се, че всичко е наред?

Джак се усмихна, слисан от изненада.

— Нямам думи да изразя благодарността си. Направо съм… като замаян. Мога ли да ви предложа сто долара като отплата за любезността ви?

Джак бе вече готов да отброи банкнотите. Мъжът имаше вид на човек, за когото малко пари не биха били излишни.

— Не, господине! — каза непознатият през смях и срамежливо махна с ръка. — Направете ми това удоволствие. Не всеки ден човек намира пълен портфейл, който може да върне на притежателя му . За пръв път ми се случва в живота! — Усмивката му бе нащърбена от липсващ горен кучешки зъб.

Джак долови в маниерите му психиката на самотния ерген, малко ексцентричен, може би.

— Но… при този жест… съвсем естествено е да искаш някак да се отблагодариш.

— Естествено е само да върнеш онова, което си намерил, на неговия притежател — стига да го откриеш. Не мислите ли, че е така? Ето как трябва да постъпваме, ако живеем в един приличен свят.

Над избледнялата му сега усмивка тъмните му вежди се свъсиха от някакво внезапно избликнало упорство.

Джак се засмя и кимна в знак на съгласие.

— Няма ли да промените намерението си и да зарадвате кучето си с една хубавичка двадесетдоларова пържола?

Джак измъкна от пачката една банкнота.

— Бог? Той си има достатъчно храна. В повечето случаи — прясно месо, а не тия застояли, тлъсти хамбургери за животни. Яде дори прекалено много. — Той дръпна каишката. — Бог, кажи „здравей“ на този симпатичен господин.

— Бог ли сте го кръстили? — попита Джак и погледна черно-бялото куче, приклекнало на задните си лапи. Ушите на мелеза бяха клепнали напред, а малката му опашчица бе закривена, което му придаваше вид на прасе, с изключение на заострения нос.

— „Куче“ 1 1 dog — куче, англ.; God — Бог, англ. — Б.пр. , изговорено отзад напред, това е всичко — рече мъжът. — Между другото, аз съм атеист, така че за мен бе съвсем естествено да ви върна портфейла. Смятам, че човек сам гради собствената си съдба, собственото си небе или ад тук, на земята. Например не е редно да се пише „Бог“ с главна буква. Съществуват толкова много богове. Замисляли ли сте се понякога колко абсурдно би било, ако Президентът призове Юпитер за напътствие и помощ? Или Тор, да речем? На човек му става смешно, нали?

Джак се усмихна неловко.

— Ако наричаме своя бог, „Бог“ с главна буква, това не означава ли, че сме изчерпали резервите си от имена? От вяра? Африканците имат всякакъв вид богове и всеки носи отделно име. — Той се изкиска.

„Смахнат“, помисли си Джак, уверен, че речта на непознатия можеше да продължи цяла вечер, ако не го прекъснеше навреме.

— Има нещо вярно в това. Е, моите благодарности. Много съм ви задължен. — Джак протегна ръка.

Възрастният мъж я грабна така, сякаш ръкостискането му доставяше неизмерима наслада.

— Удоволствието беше мое, господине. Журналист ли сте?

— Понякога. На свободна практика. Лека нощ, господине, и — отново ви благодаря.

Джак изкачи на бегом стъпалата към апартамента си с ключовете в ръка. Глождеше го неприятното чувство, че мъжът го наблюдава, но когато извърна глава, притваряйки вратата, забеляза мъжа да крачи уверено с кучето си напред, без да занича изобщо зад рамо.

„Странен инцидент“ — помисли си Джак. Никога не знаеш какво може да ти се случи в Ню Йорк!

Седна на писалищната маса в дъното на хола, за да разгледа по-внимателно портфейла. Бе удивително, че му го бяха върнали непокътнат! Усмихна се при вида на трите снимки, след това провери за кредитните карти — всички бяха там, четири, а не три, както предполагаше. Не преброи парите — сигурен бе, че са си на място, до последния долар. Седна над изстиналата си вечеря с вълчи апетит.

Телевизорът беше все още включен, а програмата — все тъй безинтересна.

Странен тип бе този мъж, който наричаше кучето си Бог. Може би трябваше да го попита за името му, с какво се занимава — ей така, просто от любезност. Сега бе доволен, че не завърза с него приятелски разговор. Мъжът щеше постоянно да му досажда със свойствения си доброжелателно-непринуден начин — очевидно, живееше съвсем наблизо. Имаше с какво да се забавлява в петък Наталия.