Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Защо не бе напуснал Ню Йорк още преди двадесет години, след като скъсаха с Ирма — си мислеше понякога. Всъщност, не той я остави, а тя го заряза заради друг мъж — припомни си Ралф с нарастваща ненавист сега. Можеше да замине за Кливлънд, за Охайо например, за някое по-сносно, по американско градче. Можеше да срещне човек или хора, с които да се сработи — които биха схванали нещо от неговите идеи. Ралф бе пълен с идеи за полезни изобретения, но нямаше достатъчно познания по математика и техника. И това негово злощастно падане преди петнадесет — не, преди осемнадесет години, в шахтата на асансьора, зейнала в гаража, където работеше като дневен пазач. Нищо счупено за голямо негово удивление, тъй като в онази зимна утрин бе надянал дебелия си овчи кожух — но всичко в него се бе разтърсило. Това бе казал на лекарите — спомни си той — и точно така се чувствуваше тогава; като че ли сърцето му се бе разхлабило от мускулите си и преобърнало в гърдите, като че ли мозъкът му се бе откъснал от плацентата си — за миг ужасна болка в главата, и това бе всичко. Лекуваха го от шок. Не откриха нищо нередно. Но оттогава Ралф се чувствуваше променен. Сега полагаше големи грижи за здравето си и не смяташе, че дължи някому извинения за това. Късмет бе, че въобще оживя.

Мелезът на бели и черни петна, който креташе лениво зад него и душеше с интерес я гума на кола, я някоя смачкана консервна кутия, вдигна нехайно задния си крак, макар и преди малко да си бе изпразнил вече мехура. Псето бе на около седем години — Ралф го бе взел от градския кучкарник, спасявайки го от явна смърт. Бог беше помияр, но имаше мили очи и Ралф го харесваше именно за това.

— Бог! Бог! — извика той тихо и задърпа каишката му, тъй като от няколко секунди кучето бе приковало вниманието си към изпражненията на друг негов събрат в канавката. — Хайде, ела с мен тук.

Елси ли идваше насам? Ралф примига. Не. Но много приличаше на нея от пръв поглед с тази скоклива, дяволита походка и с тази вирната толкова високо глава, напомняща отдалеч усмивката на Елси — но когато момичето го отмина, той забеляза, че тя изобщо не се усмихваше. А сега тази Елси — нужно бе някой да я вкара в правия път, преди да е станало твърде късно! Невинно и наивно до глупост момиче от някакво забутано градче в северната част на щата Ню Йорк, едва навършила двайсет! Е, сигурно още не бе късно и не се бе забъркала в някоя каша, но отношението й към живота бе неприемливо и представляваше опасност за самата нея. С лекота се доверяваше на всеки. Изглежда си въобразяваше, че дрогираните типове и наклепаните с чудовищен грим проститутки, обикалящи по Осма улица и по протежението на Шесто авеню, бяха тъй благонадеждни като… обикновените хора, може би, или да речем, като него самия! „В този град всичко ме забавлява“ — бе казала Елси. Хубаво бе, че поне прехраната си изкарваше сама. Ралф се бе запознал с нея преди шест месеца в малко кафене на западната Четвърта улица. След това тя изчезна от погледа му за някое време и при следващата им среща на улицата заяви, че работи в денонощно заведение, където сервирали еспресо и вино. Елси все се захващаше за временна работа. Ралф никога не знаеше къде ще я срещне следващия път.

Бог запъна крачка и взе да тегли каишката, което сигнализира на Ралф, че се готви да извърши голямата си работа.

— Бог, задръж, момчето ми! — Ралф задърпа каишката на приклекналото псе, докато го вкара с четирите му лапи в канавката. Разсеяно отбеляза, че вътрешностите му са в пълен порядък и огреба купчинката. Пъхна лопатката с мръсния край надолу в една найлонова торба, която щеше да измие у дома. Когато Бог заситни отново, нещо в канавката прикова вниманието на Ралф.

На около два метра от мястото, където Бог се бе облекчил, в мръсотията на канавката се валяше портфейл. Ралф се наведе, взе го без да спира хода си и продължи с кучето в отмерена стъпка — то, душейки портфейла по начина, по който Ралф го опипваше с ръка — с поглед вперен право пред себе си. Никой не се втурна след него да си го поиска. Ралф винаги бе мечтал да намери портфейл, натъпкан с пари и документи. Това портмоне беше тлъстичко на опипване, с гладка и мека кожа — бокс, може би. Плъзна го в джоба на сакото си. Както обикновено мина вляво от Хъдсън и се отправи към Бароу стрийт, водеща към Блийкър, където живееше.

Ралф и Бог влязоха в една четириетажна сграда и изкачиха стъпалата към апартамента в дъното на коридора. Както винаги долу, на стълбищната площадка пред външната врата, когато минаваше, две хлапета нагло подритваха топка; както винаги италианката, облечена в черно, живееща на третия етаж, все нещо сновеше с лопатата и метлата пред отворения си апартамент; както обикновено Ралф измърмори под нос „Добър вечер“, без да го е еня ще отвърнат ли на поздрава му или не — но тези хора не му дотягаха сега, тъй като в джоба си държеше портмонето.