Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

След по-малко от час Джак вече обмисляше задачите си за утре, или може би още за тази вечер, ако се почувствуваше в добра форма. Освен рисунките за книгата на Джоуел, за които нямаше определен срок, тъй като приятелят му още не бе сключил договор, Джак трябваше да довърши илюстрациите за обложките на две книги, чийто краен срок бе след две седмици. Първата представляваше фасада на къща с трима човека, съзерцаващи света през три отделни прозорчета — типична американска къща от деветнадесети век в Ню Ингланд; другата — хаотична сцена със суетяща се тълпа — множество хора, които тичаха, блъскаха се и се надпреварваха, подобно на шумния човешки поток, изливащ се от входа на метрото в шест сутринта. Редакторът одобри предварителните скици, които му изпрати по пощата от Филаделфия и вчера следобед Джак прескочи до издателството, за да обсъдят цветовете. Джак се въртеше на столчето си, вибриращ от напрежение, помайваше се и фантазираше със затворени очи, после трескаво се захвана да експериментира с нюансите на бялото, което му бе нужно за фасадата. Основните тоналности щяха да бъдат бяло, розово и зелено, с черен туш за щриховане контурите на къщата. Утре, с Амелия върху коленете си, щеше да му бъде трудно да работи. Мразеше договорните срокове, мислено ги анулираше и ако успееше да задържи по-дълго тази илюзия, навярно щеше да привърши работата си навреме.

Пусна касета на Глен Гоулд за музикален фон и част от съществото му влезе в унисон с абстрактната феерия на звуците, а друга част — с линиите и цветовете пред погледа му под лявата му ръка и във въображението. Трикът на успеха бе в баланса между фантазията и опита, помисли си Джак с все по-нарастваща щастлива възбуда.

Джак се взираше в тълпата, суетяща се за багажа си около автобуса. Как можеше той да побере толкова много хора? Къде бе дългата кестенява коса на Сюзън, сериозното й лице, приведено над Амелия, чиято мъничка крехка фигурка нямаше как да зърне сред множеството?

— Да ви взема…

— Не, за нищо на света — изписка един дребосък и изгледа кръвнишки мъжагата, кой го се канеше да похити багажа му с намерението да го качи на такси. Човечецът здраво стискаше по един куфар в двете си ръце, готов да защити правото си на притежание и с ритници, ако се наложи, срещу мастития шофьор.

Джак бе работил съсредоточено цялата сутрин и бе направил упражненията си на халки, провесени високо в коридора. Отново бе облякъл дънките си „Левис“ и синьото яке, с портфейла, мушнат този път във вътрешния му джоб.

— Сюзън! — извика Джак и размаха ръка, за да привлече вниманието й.

— Здравей, Джак! Остана още един, почакай! — Сюзън имаше предвид куфара.

— Здрасти, татко — отвърна спокойно Амелия. — Пусни ме на земята.

— Наддала си малко на тегло.

— Станала съм по-висока. — Амелия пое малкия си куфар. Джак на свой ред вдигна куфара на Сюзън и раницата, която бе купил преди известно време на Амелия.

— Как сте?

— Всичко е наред. Чувствуваме се чудесно.

— Ще дойдеш ли с нас на Гроув или…

— Не, освен ако не се наложи, Джак. Ако имате нужда от мен, разполагам с неограничено време.

Сюзън бе на двадесет и две години, сериозна и доста привлекателна, макар че изобщо не си правеше труда да се гримира. Живееше с родителите си в просторен апартамент на Ривърсайд Драйв.

— Неее — изкриви лицето си в отчаяно-комична гримаса Джак.

Запътиха се към такситата.

— Благодаря ти, че разчисти апартамента, чудесно от твоя страна. — Сюзън се бе отбила на Гроув стрийт тази седмица преди пристигането му, за да избърше праха и да понапълни хладилника. — Наталия си идва утре, нали?

— Надявам се! — спря поглед върху него с приятната си непринудена усмивка Сюзън и прокара пръсти през дългата си коса, отмахвайки назад кичур от челото си. — Не ми е съобщила за промяна в намеренията си.

Ако Джак има нужда някой да се погрижи за Амелия или да напазарува и приготви нещо за хапване, в случай, че някой се отбие на посещение, Сюзън е на негово разположение, уведоми го тя. Това бе уговорката му от години и нещо със Сюзън Бейли, завършила Нюйоркския университет, която работеше над дисертацията си вече цяла вечност, както се струваше на Джак.

— Ти вземи това! — Джак й посочи първото такси. — Настоявам! — Той натъпка куфара на Сюзън в багажника. — Ще държим връзка. Благодаря ти за всичко, Сюзън.

— Чао, писанче! До скоро! — викна от прозорчето Сюзън на Амелия, сякаш се обръщаше към родната си сестричка.