Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Амелия се появи в бели шорти, гола до кръста и с боси крачета. Измърмори, че в Ню Йорк е по-горещо, отколкото в Ардмор, но тук повече харесва въздуха. Джак се засмя, понеже разбра какво искаше да каже.

— Какво е това? — запита Амелия, когато седна на масата и протегна ръка за подаръка.

— За теб е. Разтвори го.

Момиченцето развърза тънката панделка. Русата й коса, потъмняла от банята около лицето й, бе със същия пепеляв нюанс като косата на Наталия, веждите й — със същата необичайна и някак неженствена тежест, но устата й приличаше повече на неговата — по-тънка от устата на Наталия, по-подвижна и по-артистична. Всеки път, когато я виждаше отново, Амелия му се струваше пораснала и променена, макар и раздялата му с нея да не превишава никога повече от две седмици — и това бе другата причина, поради която Джак не можеше да откъсне очите си от нея.

— Ооо, флей… флейт!

— Флейта, миличка. Истинска. Можеш да свириш много хубави неща на нея.

Амелия веднага изпробва инструмента, смръщвайки чело от усърдие.

— Използувай всичките си пръсти, недей забравя това. Почти всичките. Купих малък самоучител за нея и после ще ти го покажа. Хайде, нека първо хапнем.

До здрачаване Наталия още не се бе обадила, което навярно бе знак за скорошното й пристигане. Амелия се упражняваше вече половин час на флейтата с малкия самоучител в стаята си, но звуците, които издаваше, не безпокояха ни най-малко Джак. Сетне, за негово удивление, тя се унесе в продължителен сън. Събуди се гладна, но Джак я помоли да отложат вечерята с още половин час, тъй като я приканваше да отидат на ресторант.

— Зная едно местенце, където сервират огромни чинии с много вкусни неща. Ей такива — и той разпери ръце.

— Къде е това?

— Мексикан Гардънс. Можем да отидем пеш. Никога ли не си била там? Струва ми се, че сме ходили и друг път.

Амелия не можа да си спомни.

— Пръстът ти е изцапан с туш.

Джак се вгледа в средния пръст на лявата си ръка. Често при работа си го изцапваше с туш.

— Е, а сега? Ще ти разкажа една забавна история.

Разказа й как бе загубил портфейла си и много се бе разтревожил, че никога няма да види снимките отново, а освен това в него имало и много пари. Тогава последвало загадъчно телефонно обаждане и се срещнал долу, на тротоара, с един непознат, чието куче се казвало Бог. Докато говореше, Джак взе молив и един бележник от кухненската маса.

— Изглеждаше ето така, косата му леко щръкнала, с набола брада — усмихваше се и се мръщеше едновременно. А ето и кучето, което прилича на прасе — но симпатично прасе, и то също усмихнато.

Амелия се смееше и наблюдаваше играта с молива.

— Но той донесе портфейла ми и всичко вътре си стоеше непокътнато, заедно с парите, и не стига това, ами и не пожела да вземе дори двадесет долара за награда. Забавна история, нали? И много симпатичен човек, нали?

Амелия приведе главица и се усмихна замислено над рисунките.

— На каква възраст е?

— О, може би над петдесет, на петдесет и пет.

— Петдесет и пет?

— Е, баба ти е почти на петдесет и пет. Да, определено. Но това е по-забавно от библейските истории, нали? — подметна Джак, понеже Наталия му бе разказала, че майка й често чете на Амелия преразказани притчи от една „Библия за деца“, макар и педагогическите й опити едва ли имаха дълготраен ефект. Лили не бе особено религиозна. — А това е една съвсем истинска случка.

— А библейските истории не са ли истински?

— Даа. Е, повечето от тях. Както и да е, Амелия, ако някога намериш портмоне или чантичка и ако можеш да откриеш притежателите им, надявам се да постъпиш като този възрастен човек, и да ги върнеш на хората, които са ги изгубили.

Амелия отново сведе глава.

— Ами ако намеря кесия с много пари?

— Да! — засмя се Джак. — Трябваше да видиш колко щастлив бе този човек, когато ми върна портфейла! Бе на върха на небето!

Наталия позвъни на следващата сутрин, малко след като Джак изпрати Амелия до дома на мисис Вернън.

— Звънях преди малко… О, както си и мислех, семейство Вернънови — въздъхна тя с лека досада. — Исках да се уверя, че си у дома, тъй като не можах да си намеря ключовете — за апартамента, имам предвид. Може би съм ги опаковала без да искам в багажа.

— Чаках те. Откъде се обаждаш?

Телефонираше му от някаква бензиностанция и се надяваше да си бъде у дома след около час.

— Недей да бързаш. Внимавай, скъпа.

Джак се върна на работната си маса. Фасадата на неговата къща лежеше върху листа, леко екипирана с молив и вече готова за покриване с туш. Следващите няколко минути обаче Джак се засуети из апартамента, хвърли една възглавница на мястото й на дивана, макар че Наталия не обръщаше особено внимание подредени ли са вещите или не. Хладилникът беше зареден с храна и когато се прибереше, щеше да е време вече за обяд, но Наталия не държеше много на точните часове за хранене, така че човек никога не бе сигурен кога е гладна и кога не.