Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Забележката направи Джак още по-щастлив, но не го издаде с нищо. Бавно заразчиства масата, отменяйки Наталия от това задължение, която сега можеше да прави каквото си поиска. Тя занесе няколко неща в кухнята, отиде в банята да си измие зъбите и преди да прекрачи в спалнята, му каза:

— До скоро. Събуди ме след час, ако още не съм станала.

Когато след час и нещо Джак открехна вратата на спалнята, Наталия спеше, дръпнала чаршафа чак до раменете си — чистият й профил бе ясно очертан на бялата възглавница, лявата ръка бе свита под брадичката. Странно замислена поза, усмихна се Джак. До нея лежеше разтворен художествен каталог с лъскава бяла корица, думата „изкуство“ бе изписана с големи черни букви отгоре. Над лявото й рамо видя, леко прихлупена от възглавницата, дебела книга от Ървин Хау.

Джак скръсти ръце и се облегна безшумно на рамката на вратата, но клепачите й потрепнаха и тя отвори очи.

Наталия се обърна и протегна към него ръце с лека усмивка. С три светкавични движения той свлече дрехите си и се мушна до нея. Нашият собствен дом, помисли си Джак, най-сетне, след три безкрайни месеца в Ардмор . Обичаше копринените светли косъмчета на бедрата й, талията й, гладка и заоблена — не плоска над корема и гърба като талиите на повечето жени. И той я зацелува страстно.

Но накрая не изпита онова блаженство, което бе очаквал. Чувствувайки, че е вече подготвена, той проникна нежно в тялото й и долови дишането й в ухото си. Усети после спокойния му ритъм и разбра, че не е достигнала до кулминация. Целуна гърдите й.

— Извини ме. Не зная какво ми стана… Нищо.

Джак обходи с устни още веднъж стегнатата плът под гърдите й.

— Следващия път. — И стана от леглото.

Но през следващите няколко часа Джак почувствува странна тежест. Определено не бе от виното и от прегръдката с Наталия, но усещаше краката си оловни. Очакваха Амелия да си дойде скоро. Разговаряха за училището й на западната Дванадесета улица, „Златната академия за начинаещи“, име, което обикновено караше Наталия да повдигне горната си устна в иронична, полупрезрителна усмивка.

— Да не мислиш, че училището е „златно“, като имаш предвид цената? — попита Наталия язвително.

Бяха отишли да го разгледат предварително. Приличаше на смесена детска градина с деца от ранна и предучилищна — чак до деветгодишна възраст, в която вероятно ги учеха на нещо — на четене, смятане и писане. До училището се стигаше бързо пеша, а след уроците Амелия се връщаше с придружителка, освен ако Наталия или Джак не се обадеха предварително, че ще я вземат сами. Двеста долара седмично, при петдневна работна седмица, заедно с един хубав обяд.

— Нали ми каза, че семейство Вернън много го харесват — попита Джак с чувството, че повтаря репликата за трети път — и отдавна са записали дъщеря си в него?

„За какво ли е разтревожена Наталия?“ — попита се той. Навярно за нещо не чак толкова сериозно, но и най-дребната тревога винаги се изписваше на лицето й.

— Необходима ни е баба — измърмори тя, — с достатъчно голямо търпение, за да я научи на четене, на смятане и всичко друго.

— Баба, която да живее у нас? — засмя се Джак.

— Не, имам предвид някоя… — Тя скочи и размърда нервно и възбудено пръсти в мига, когато телефонът и звънецът на входната врата иззвъняха едновременно.

— Аз ще се обадя — каза тя и изтича към телефона.

Джак натисна копчето на домофона, за да отвори долната врата, остави вратата на апартамента открехната и се спусна по стъпалата, за да поздрави мисис Вернън и да й благодари за грижите за Амелия.

Но Амелия бе доведена от едно момиче на около двадесетина години, което Джак не бе срещал преди, по всяка вероятност, заместничката на Сюзън.

— Здравей — каза той. — Аз съм Джак Съдърланд, бащата на този фъстък.

— О, здравейте. Ето я и Амелия. — Момичето се усмихна широко. — Мисля, че всичко е наред. Мога да ви уверя, че няма обелени коленца или други бели. — По акцента й Джак разпозна, че е англичанка.

— Добре. Хиляди благодарности.

Момичето кимна, каза „Чао, Амелия“ и си тръгна.

Двамата се заизкачваха по стъпалата. Амелия му бърбореше нещо, но Джак я слушаше разсеяно. Наталия трябваше да смъмри дъщеря им, че не бе казала „Довиждане“ на момичето, което я доведе. Признак на лошо възпитание.

— Добър ден, мистър Хартман — поздрави Джак един мъж на средна възраст, който тъкмо излизаше от апартамента си на втория етаж. — Да, върнахме се за известно време.