Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Радвам се да ви видя отново. Здравей, Амелия. — Мистър Хартман се усмихна приятелски и се заспуска по стъпалата с найлонова торбичка за смет в ръце.

Наталия, все още бъбреше и мърмореше нещо гальовно, облегната на стената край прозореца с цигара в уста. Джак веднага разбра, че от другата страна на слушалката бе Луис Уонфелд и побърза да напусне периметъра на стаята. Разговорът щеше да се проточи поне още петнадесетина минути.

— Добре ли прекара? — попита Джак Амелия.

— Да. Жадна съм. — Престори се, че залита към стената. — Имахме лири стерлинги, шилинги и пенита — ооо!

— Сега ще ти налея вода — пророни Джак, едва сдържайки усмивката си. „Лири, шилинги и пенита“, боже мой.

— Да, и сега се чувствувам страхоотно!

Амелия се облегна с кръстосани крака на кухненската стена и положи всички усилия да замъгли погледа си.

— Тихо, майка ти говори по телефона. — Джак наля чаша вода и й я подаде.

— … Не, не може да бъде… ужасно… — чу гласа на Наталия. — Ще ти се обадя по-късно, сега е толкова… След десет минути, съгласен ли си? Добре.

— Мамо, имах лири, шилинги и пенита! — Амелия разтвори ръчички и се притисна към скута на майка си.

— О-о-о — изстена Наталия, щом детето се спусна към нея. — Не вярвам нито дума от всичко това.

— Мамо, татко, какво казала майонезата на марулката? — попита Амелия, сменяйки ролята, тъй като номерът й с лирите и шилингите се оказа плосък и не можа да мине.

Наталия въздъхна.

— Много ме интересува. Тези ужасни детски шеги, Джак. До гуша ми дойде от тях.

— Не зная. Какво казала майонезата? — попита Джак.

— Затвори вратата. Преобличам се! — извика Амелия.

— О-о-х. — Джак се престори на отегчен и изведнъж почувствува, че наистина му става досадно. Или просто нещо го бе обезпокоило? Искаше да се затвори в кабинета и да спусне пердето. Погледна Наталия.

— Искам да се поразведря. Нали и без това ще се обаждаш — кимна той към белия телефон.

Наталия понечи да му обясни нещо, погледна към детето и с припрян жест го покани в спалнята. Едва притворила вратата, с ръка все още върху дръжката й, тя прошепна:

— Това беше Луис. Смята, че е болен от рак. Сега вече мога да ти го съобщя.

Да му го съобщи — помисли си Джак — като че ли това щеше да разбие сърцето му.

— Рак? Къде?

— На стомаха. Е, така си мисли. Лекарят му от Филаделфия…

— Не е ли по-скоро язва?

Наталия се засмя нервно и някак отсечено.

— Близко е до ума — с тия негови нерви. Има и кръвоизливи. Спомена ми за тях още преди два месеца. Лекарят му от Филаделфия настоява да се консултира със специалист от Ню Йорк и той отиде днес следобед да се прегледа. Пътувахме заедно.

— О… Ами… възможно ли е да разбрал нещо до сега? Толкова бързо?

— Мамо! — изхленчи Амелия иззад вратата. Почувствувала се пренебрегната, тя търсеше внимание.

— Каза ми, че днес са му направили някакво изстъргване. Звучи ужасно, нали? — Наталия потрепери, сякаш сама трябваше да претърпи болката. Внезапно погледна Джак право в очите. — Страшно смело го понася.

Това е вече нещо, помисли си Джак.

— Разбирам, че искаш да говориш с него… Да купя ли нещо за вечеря? Или ще излезем навън?

— По-добре да хапнем у дома.

След няколко минути Джак бе вече на улицата и крачеше широко към Блийкър, движейки се този път от дясната страна, а не отляво, както винаги. Магазините, в които всекидневно се отбиваше, бяха на отсрещната страна. Беше само пет и нещо и спокойно можеше да не се връща у дома до седем. Устремната походка толкова го ободри, че скоро започна да подтичва. За кратко време се озова на Вашингтон Скуеър, където забави хода си до обикновена крачка. Деца с колела или с ролкови кънки се катереха по асфалтираната височинка и стремглаво се спускаха надолу. Тя представляваше миниатюрно хълмче, което в сравнение с размерите на Манхатън приличаше на детска пясъчна кула, с диаметър тридесет фута и четири стъпки висока, но малчуганите го обичаха и му се наслаждаваха.

Депресията го връхлетя внезапно като тъмна сянка, от която не можеше да се отърси, задъхана го преследваше с темпа на учестените му стъпки. Бе настъпил един от онези моменти, продължаващи понякога с часове, когато чувствуваше, че той и Наталия всъщност не си принадлежаха истински, че и най-слабия трус помежду им можеше да ги раздели завинаги. Мисълта за това го съсипваше, тъй като чувствуваше, че Наталия е единствената жена, в която щеше да е влюбен вечно. Можеше да си представи да се влюби малко в някое друго момиче, дори да се ожени за него — макар и това да не бе от най-щастливите мисли — но знаеше, че това ще е нещо второстепенно, несравнимо с любовта му към Наталия.