Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Когато Наталия му отвори външната врата, Джак внезапно се почувствува щастлив и уверен. Апартаментът изглеждаше прекрасно. Какво ли бе направила тя в негово отсъствие? На масата бе сложена бяла покривка. Амелия се бе изтегнала на пода, пред телевизора, който бе пуснат не твърде силно. В кухнята Наталия се нахвърли на покупките му, сякаш той бе ловец, връщащ се у дома с някакъв рядък, дълго преследван дивеч.

— Бузите ти са порозовели — отбеляза тя, опитвайки от черните маслини.

Той я прегърна, притисна я силно към себе си и със затворени очи вдъхна аромата на косата и тялото й. Луис никога нямаше да я държи по този начин, нито би поискал. Защо му трябваше да се тревожи и да се съмнява в Наталия, запита се Джак, да се удивлява на това чудо, присъствието на собственото им дете, да се съмнява в реалността на всичко около себе си? Нормално бе навярно, човек да не може да поеме толкова много щастие наведнъж и да се съмнява, може би дори това бе по-здравословно, по-мъдро? Кога щеше да бъде най-сетне наясно със себе си?

Наталия тихо промърмори, че ще подреди масата за вечеря, а той през това време можеше да вземе един душ. Довечера ще спят заедно в едно легло, помисли си Джак, и още безкрайно много нощи, които тепърва им предстояха.

В четири часа и няколко минути сутринта, малко след края на нощното си дежурство, Ралф Линдърман влезе в канцеларията на гаража и машинално дръпна чекмеджето на масата, в което лежаха два револвера — единият в кобур, а другият, закачен на кожен колан. Ралф не носеше оръжие по време на работа, но винаги проверяваше дали пистолетите са си на място в началото и в края на смяната си.

— Тръгваш ли си вече, Ралф? — запита го Джой Фишър, възслаб, източен младеж в намаслен гащеризон, току-що изникнал в канцеларията.

— Че какво друго да правя. Има ли нещо ново? — каза Ралф сякаш на себе си, без да очаква отговор. Погледна ръчния си часовник, отбеляза точния час във ведомствената книга на бюрото и се разписа.

— И още няма и следа от онзи…

Дрезгав глас на вехтошар проряза утринния въздух зад остъклената стена на канцеларията на западната Четиридесет и осма улица. Случаен минувач надзърна иззад рамо, заплесна се по него и неволно се сблъска с друг човек, припряно крачещ в обратната посока. После светлините на приближаващи се фарове се плъзнаха по младото лице на Джой, насякоха на бляскави петна тантурестите мебели в канцеларията и една голяма кола влезе в гаража.

— Няма и следа от Конлън, исках да кажа — продължи Ралф възмутено.

Конлън, застъпващият следващата смяна пазач, трябваше да е дошъл още в четири.

— А, ще цъфне всеки момент — махна с ръка Джой, излезе от офиса и потъна в сивкавия мрак на гаража, за да обслужи току-що пристигналия клиент, и да му покаже къде точно да паркира.

Ако някой искаше да нападне и ограби Мидълтаун-Паркинг, преди още да се е довлякъл онзи смотаняк Конлън, то сега му беше времето, помисли си неприязнено Ралф. Конлън бе за него олицетворение на немарливостта, на всичко, което не трябваше да бъде един добър пазач. Изкуфелият дъртак гонеше шейсет и четири, ако не и повече, и направо можеше да те изкара от кожата като го гледаш как се тътри и офлянква, докато си намери пистолета, ако въобще някога си правеше труда, а и винаги закъсняваше с десетина-петнадесет минути. Можеше да си наложи да се измъква по-рано от кревата или да го прави поне навреме, след като заемаше толкова сериозна длъжност, за която, дявол да го вземе, в края на краищата му плащаха. Ето сега, например, докато Джой Фишър се занимаваше с новия клиент, който сам можеше да се окаже бандит или крадец, канцеларията бе отключена и на практика незащитена, ако не се броеше присъствието му тук и пистолета, за който щеше моментално да се пресегне, в случай на нападение. Човек никога не знае кой крачи на отсрещния тротоар, на десет стъпки разстояние, денем или нощем, без значение. Проклетите наркомани имаха нужда от скрити места, където да се набучат с инжекция, а им трябваха и пари по всяко време на денонощието. Ралф разглеждаше подозрително минувачите — не че очакваше някаква неприятност, но бе решил твърдо да остане тук, докато старият негодник не дойде на работа. Джой се върна с откъснатия край на билета, който току-що бе връчил на новодошлия клиент и го забоде с кабарче на дъската.

— Още ли си тук? — извърна към него лице Джой, палейки цигара.

— Не за дълго, слава богу — изпъшка Ралф, зърнал леко приведената фигура на Франк Конлън да пресича улицата от отсрещната страна. — Ето го, идва. Лека нощ, Джой — изкриви уста Ралф в някакво подобие на усмивка. Мускулите на лицето му, изглежда, толкова бяха отвикнали от тази мимика, че изразяваха най-добрите си чувства в гримаса.