Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Ралф закрачи бавно на запад по Мортън стрийт, като се съобразяваше със стъпката на Бог, който час по час се спираше и душеше любопитно всичко, изпречило се на пътя му. Ралф често избираше този маршрут за утринна разходка, завиваше надясно по Бедфорд стрийт, пресичаше Коммърс със спокойните й и красиви улични фасади, минаваше по Гроув и отново завиваше надясно по Блийкър. На Бедфорд се намираше старото Частно училище № 3 с тежки решетки на партерните прозорци за предпазване от вандализъм и неидентифицирани летящи обекти, над чиято входна врата се пъчеше сивкава каменна плоча с огромни букви: „Детството показва човека“. По-верни думи рядко бяха произнасяни или издълбавани върху камък, помисли си Ралф и хлътна в двора да разгледа плочата по-отблизо. Някъде някой риташе консервна кутия. Уличните светлини угаснаха. Ралф се блазнеше да надникне в някой от жлътналите се иззад завесите, разбудени прозорци на къщата и да разбере защо обитателите им са толкова отрано на крак — работа ли ги гонеше, болест или безсъница? Самотен бегач правеше вече утринния си крос по отсрещния тротоар на Бедфорд, облечен в син анцуг с бели ленти на крачолите и с бели маратонки. Когато се вгледа отблизо в ранобудния юначага, Ралф разпозна Джон Съдърланд, на когото бе върнал портфейла.

Едва се сдържа да не извика: „Добро утро, мистър Съдърланд!“. Джон Съдърланд тичаше леко намръщен, с поглед вперен право пред себе си. Ето това бе приятна гледка — здрав, млад мъж, правещ утринните си упражнения преди още да се е разбудил градът, укрепвайки здравината на мускулите си и прочиствайки дробовете си. Сега косата на Джон му се видя по-тъмна, отколкото при запознанството им, но нямаше съмнение — мъжът бе Съдърланд. Ралф се извърна и се загледа в отдалечаващия се с пружинираща стъпка син силует, който в отмерен и спокоен бяг зави покрай ъгъла на запад към Мортън. Съдърланд явно не бягаше всяка сутрин — в противен случай щеше да го забележи. Ралф се разхождаше от две седмици по един и същи маршрут.

Сега закрачи по Гроув стрийт в посока към Блийкър. Дали съпругата на Съдърланд бе също будна? Едва ли. Знаеше как изглежда от снимките в портфейла, но не си спомняше да я е срещал някога из квартала.

Бакалницата на улица Блийкър тъкмо се раздвижваше, отваряха се врати и Джони в престилка влачеше дървени скари, върху които след няколко минути щеше да нареди стоките си. Ралф влезе в магазинчето. Бог обикаляше в кръг на каишката, душейки аромата на мортаделата, лебервурста, саламите и сиренето.

— Добро утро, мистър Линдърман! — Джони влезе през вратата на склада. — Вие пак сте първият ни клиент днес. Май ви е станало навик?

Ралф леко се усмихна, доволен, и се поизпъчи.

— Добро утро и на теб, Джони. Пресен ли е лебервурстът днес?

— Както винаги. Не можем да се оплачем, купуват го с килограми.

Ралф купи малко лебервурст, салам и салата от зеле, избра от лавицата и две консерви котешка храна за Бог. Котките бяха по-придирчиви и злояди от кучетата, значи храната им беше по-качествена от кучешката, съобрази Ралф. Бог имаше още малко дроб и телешки бут в къщи. Трябваше да купи и масло. Джони направя сметката на калкулатора си. Симпатяга беше този Джони, въпреки че Ралф не се доверяваше много на италианците, понеже бяха католици, а и мафията се състоеше предимно от италианци. Ралф си спомни времето, когато ненавиждаше италианците, както все още ненавиждаше и презираше „черните“, както обичаха да наричат себе си. „Маймуни“, им викаше Ралф. Какви ти там черни — чисти негри си бяха, с главно „Н“, но не — предпочитаха да ги наричат „черни“, потискаща дума, гаден цвят. Мнозина италианци си бяха пробили път в Америка, но никога не можеше да се забрави мафията — този фамилен бизнес, жилав и печеливш, епицентъра на злото, съставен от убийци и черноборсаджии, носителят на всички пороци. Евреите не се бяха променили много според Ралф — по начало не ги обичаше заради техните наследствени обичаи и клики, заради парите им, които купуваха хората, но тези, които се ползуваха от парите им, бяха още по-лоши, разбира се. Ралф заплати за покупките осем долара и седемдесет и три цента.

— Как е Бог? — попита Джони и се наведе над дървения тезгях, за да погледне кучето. — Здрасти, Бог, стари приятелю! — засмя се Джони.

Голямата пъпка, цъфнала над горната устна на Джони, се разтегли, за малко дори да се пръсне. Мъхът на лицето му там бе прераснал в тъмни, гъсти косъмчета. Джони бе навярно на седемнадесет години, зарязал беше училището, но поне помагаше на родителите си, които сигурно още спяха — но си бяха заслужили почивката, тъй като оставаха да се трудят в магазина почти до полунощ.