Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Хайде да ги сложим… да ги наредим около масата ей така. — И му показа как, поставяйки внимателно, сякаш държеше скъпоценна вещ, един картон в леко наклонено положение към стената срещу масата, след което разпери ръце доверително и прошепна: — Ще поканим хората — нека чуем какво ще кажат. Съгласен ли си? — Пълното лице на Джоуел сияеше, сякаш бе дошъл денят на публикацията.

Джак се поколеба. Идеята никак не му се понрави.

— Но това е моето ателие, Джоуел — неприкосновена територия! — каза той през смях.

Джоуел се намуси като разочаровано дете.

— Ех, че ми харесва старият баща — прилича на Йехова или на някакво разгневено божество! А синът му — гледай го, нищожеството, как пълзи и раболепничи пред него, а се мисли за бог знае какво. — Джоуел посочи с пръст, отново усмихнат, дребната фигурка на полуплешивия, на средна възраст съпруг Каспар, лазещ по пода към величавата, макар и с леко унесено изражение, извисена над него фигура на бащата. — А любовните сцени, просто… — Джоуел сякаш не намираше думи да изрази възхищението си.

Джак поклати глава.

— Хайде да се връщаме.

Щом влязоха в претъпкания обширен хол, където повечето гости стояха прави, Джак зърна стройната, изящна фигура на Луис в тъмносин летен костюм, бяла риза и страхотно шикозна синя папионка в мига, когато подаваше на Наталия малък предмет, увит в бяла фина хартия. Тя отвори пакетчето. И двамата стояха до прозореца, обърнат към улицата. Джак видя как Наталия разтвори устни в приятно изненадана усмивка и намота около разперените си пръсти доста тежичка на вид сребърна верижка с огромен червен камък.

— Джак, къде ти е чашата? — попита Изабел Катц и го погледна изпод клепачите си, натежали от искрящ бледосин пастел в много по-наситено светло синьо, отколкото пастела в някои от рисунките му. — Аз си налях току-що. Исках да пием за здравето на Наталия. Само двамата с теб.

Гримираното лице на Изабел бе в странен остър контраст с бледите страни на Наталия, тъй като до последния миг тя се бе суетяла в кухнята да приготви някакъв пикантен сос; отчаяно-комично се завърташе на пети при мисълта за „голямото събиране“ и при първия звън на вратата още не си бе сложила червило. Изабел бе по-дребна от нея, по-стройна, с тъмна коса, пристегната на тила в елегантен кок. Беше най-малко на четиридесет и пет и имаше нужда от грим, но под дрехите си, както говореха, не бе от „гримирания тип“ жени. Изабел Катц бе цялата изкуство — не дори художествен галерист или бизнесмен, изкарващ прехраната си от изкуството — само чисто изкуство. Тя също рисуваше, но проявяваше скромност относно таланта си. А какво ли си мислеше за неговите творби, за неговия талант, питаше се Джак, ако изобщо подобна мисъл й бе минавала през ума?

— Аз съм на бяло вино — отвърна Джак. — Сега ще си налея.

Сипа си една чаша и я вдигна за наздравица. Изабел протегна ръка с уискито си със сода.

— За Наталия.

— За нея — отвърна Джак и отпи.

— Сандвичи, моля — пропя дребна фигурка, внезапно изникнала пред тях. Амелия носеше широка чиния с малки топли наденички, всяка набучена с една клечка за зъби. Когато имаха гости, тя бе изключително прилежна и разнасяше чинийки и подноси от човек на човек, бавно, старателно и неуморно. — Мо-оля, татко!

Изабел любезно й благодари, а Джак взе една наденичка, за да направи удоволствие на дъщеря си. Амелия се приближи към тълпата, скупчила се около канапето.

— Виждаш ми се малко блед — отбеляза Изабел.

— Блед? — изненада се Джак.

— През последните няколко минути. Добре ли се чувствуваш, Джак?

— О, да, разбера се.

— Наталия изглежда чудесно, не мислиш ли? Сякаш е по-щастлива… в последно време. Въобще, цялата тази година.

Джак се поласка от забележката й.

— Ти знаеш по-добре от мен. Надявам се да е така. — Наталия работеше сега по пет-шест часа дневно, на петдневна работна седмица в галерията на Изабел.

— Кое е момичето с дългата тъмна коса? — попита Изабел.

— О… Силвия Кинок. Стара приятелка на Наталия. От ученическите години, мисля. Не помниш ли, че преди няколко години Наталия замина за Европа със Силвия… за няколко месеца? Мислех, че я познаваш.

— Н-не. Зная, че Наталия беше в Европа, но… Момичето има доста диво лице. Интересна е посвоему — отбеляза Изабел с усмивка.

Джак погледна Силвия с нови очи. Имаше нещо циганско-смугло и неопитомено в лицето и маниерите й, макар Джак да знаеше от Наталия, че семейството й е католическо, и то доста строго. Силвия бе на възрастта на Наталия, неомъжена, а професията й бе свързана с много пътуване — някакъв вид обществени връзки. Странно, че Изабел не бе я срещала през всички тези години, но тя прекарваше вечерите си у дома и само от време на време се срещаше с най-добрите си приятели, обикновено на малък коктейл или вечеря.