Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Е, това е, приятели. Трябва да почакаме за книгата. — Джак искаше да прогони гостите от ателието си. — Стига, Джоуел! — Джоуел ровеше за други рисунки.

— Вън! Вън! — усмихна се Изабел и пропъди натрапниците. — Харесват ми, Джак.

Той оцени тази забележка. Загледа се в пода и се обърна. Всички напуснаха стаичката му. Да не ти пука, Джак — изкомандува се той и се вряза сред множеството в препълнената гостна. И не се настройвай против Джоуел, той е само един екстравагантен особняк, желаещ да сподели с хората всичко, дори преди да е завършено. Джак си сипа „Джак Даниелс“ от бамбуковото барче.

Официалната вечеря бе започнала. Амелия раздаваше на всички картонени чинийки и салфетки — приличаше на малък робот в сините си джинси и ризка на червени и бели квадратчета, който се промъкваше леко и незабележимо сред гостите, като че управляван от радар. По едно време Наталия се наведе и стисна раменете й — приличаха си като две капки вода, голямо и малко копие една на друга, което предимно се дължеше на пепеляворусата им, права и гладка коса.

Навън внезапно изтрещя гръмотевица. Някои въздъхнаха с облекчение: „а-а-а!“, което означаваше, че с приближаващия дъжд времето щеше да се позахлади. В края на септември ги бе обляла дяволски задушна, гореща вълна. Зад прозорците небето бе нямо, навъсено и безразлично, и не обещаваше дъжд. Джоуел се бе разгорещил, забеляза Джак, лицето му бе порозовяло; пристегнал тялото си в син костюм на бели райета, разговаряше жестикулирайки с някакъв мъж, който бе пристигнал с Изабел. Джоуел бе почти на тридесет години, а все още приличаше на малолетен хлапак, ентусиазиран и оптимистичен за кратки периоди от време, за по-дълги периоди — отчаян и съкрушен, спорещ понякога дълго със себе си и с Джак на темата: „Какво правя аз със своя живот?“. Искаше да напусне работата си, но не му стискаше. Заплатата му бе добра. На Джак внезапно му се прииска да хукне нанякъде — просто да се поразходи, да покрачи на воля. Но би било невъзпитано да се измъкне просто така, макар и Наталия, Силвия и Луис, усамотили се в ъгъла, да бяха изцяло погълнати в разговор. Някои от гостите можеха да забележат отсъствието му на сбогуване. А кога щеше да стане това? Трима или четирима вече си бяха тръгнали. Някои щяха да останах до късно.

Амелия взе чинийката си и се присъедини към него, за да му прави компания, което стопли сърцето на Джак. Той седна на крайчеца на дивана, Джоуел, редом до него, а Амелия се чувствуваше щастлива на пода, където, обясни й Джак, чинийката й ще бъде в много по-голяма безопасност. Омразните сгъваеми масички бяха разпънати в хола, и трите. Джоуел бе довел със себе си едно момиче, на което почти не обръщаше внимание. Момичето, на име Тери, имаше червеникава, гъста коса. Джак не си спомняше някое момиче досега да бе зарязвало Джоуел. Нямаше ли във всеки човек по нещо не както трябва, което да го прави по-малко щастлив, по-нещастен дори?

— Сърдиш ли ми се? — попита Джоуел, дъвчейки, но с разтревожен поглед.

— За рисунките ли? Не-е. Забрави го — отвърна Джак.

— Знаеш ли — скицата с мъжа, със съпруга, който стои на това… скалата, и сякаш всеки миг ще падне?

— Върху корниза на една висока сграда. Да.

— Корнизът. Какво ще кажеш за няколко жени отдолу, които да го гледат някак присмехулно? Множество дребни фигурки на жени, някои с протегнати към него ръце, сякаш искат да го уловят при падането му или…

Джак се засмя.

— Да, става. — Помисли си в този миг, че в рисунката му имаше място за дребните фигурки и че това бе добра идея.

Наталия се разсмя, повдигната на пръсти, със затворени очи. Тя стоеше все още до прозореца с Луис и Силвия, а Изабел Катц се бе присъединила към компанията им, явно за да им пожелае „лека нощ“. Тръгна си с мъжа, с когото бе разговаряла Тери.

— Лека нощ, Джак. Благодаря ти за всичко — каза Изабел. — Не ставай, моля те!

Джак се подвоуми и след малко също се отправи към вратата.

— Отивам да изпратя Джоуел — каза той на Наталия, поглеждайки крадешком към Силвия и Луис. — До скоро.

Джоуел и Тери, която също работеше в Си Би Ес, трябваше да прегледат една програма в единадесет тази вечер. Джак се отправи с тях към Седмо авеню, където имаше най-голям шанс да намерят бързо такси.

— Нямам думи да ти кажа колко ми беше приятно, Джак — грейна срещу него Тери с ослепителна усмивка. — Имаш страхотен апартамент! Чао!

Скочиха в едно такси. Вятърът се изви във внезапен порив и Джак почувствува първите освежителни капчици на дъжда върху лицето си. По дяволите дъжда, помисли си той, ще се поразходи за около час и когато се върне, ще завари Наталия и Луис обтегнати на дивана, пиещи навярно еспресо, което Луис много обичаше, въпреки забраната на лекарите. Сюзън навярно щеше да си е тръгнала за вкъщи, сложила преди това всички мръсни стъкларии във включената електрическа съдомиячка. А Наталия щеше да остане може би до два сутринта, тъй като бе, все пак, рожденият й ден и можеше да се посвети всеотдайно на своя духовен приятел, всеки облегнал се на края на дивана, на няколко стъпки разстояние един от друг.