Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Джак облиза дъждовните капки от горната си устна. Обувките му бяха вече почти подгизнали. Къде ли се намираше сега? Далече надолу по Уест Хаустън. Джак зави в обратна посока и закрачи още по-бързо. Неколцина минувачи, застигнати от пороя, подтичваха или носеха чадъри. Джак пъхна ръце в джобовете си, сгуши глава в раменете си и пришпори крачка към северните квартали. В десния си джоб напипа няколко монети, достатъчни за чашка кафе или поне да се подслони за няколко минути в някое заведение, докато премине облака. Уличните светлини и неоновите надписи над магазините блестяха по мокрия асфалт на Седмо авеню. Недалеч, на отсрещния тротоар, Джак зърна изпод козирката на пръстите си трепкащата червена светлинка на едно кафене и бързо пресече булеварда.

Дръпна ръце от лицето си, изтупа краката си и се вмъкна вътре. Заведението миришеше на хамбургери, лук и човешки изпарения и ярката жълтеникава светлина неприятно режеше окото, но поне беше сухо. Джак застана край една от високите тесни маси, наредени покрай стената. Влизаха и други хора, подслонявайки се от дъжда и разговаряха възбудено за пороя. Джак най-сетне се добра до бара, двойно изгънат, за да побере колкото може повече столове. Всички бяха заети. Джак изчака сервитьорката да му обърне внимание, поръча си кафе със сметана, плати и отнесе чашата си обратно на страничната маса.

— Изглеждате така, сякаш ви е прал голям дъжд — заговори го русата келнерка, подавайки му кафето.

Джак все още се усмихваше, отпивайки от кафето. Момичето имаше приветлив глас, за разлика от повечето обитатели на Ню Йорк. Наблюдаваше я как снове като хала между масите със светлорусата си глава, сервирайки на един пържола, изстисквайки кетчуп в чинията на друг, леко усмихваща се или смееща се с цяло гърло, но не можеше да различи гласа й сред гълчавата наоколо. Имаше дума за всекиго. Бликащата й жизнерадост прикова погледа му. Забеляза, че и другите клиенти я наблюдават и отвръщат усмихнато на репликите й. Зад дългия тезгях работеха и две други момичета, но изобщо не ловяха окото в сравнение с малката блондинка, която изглеждаше на не повече от шестнадесет години.

— Уиии-йооо! — провикна се от вратата черен младеж и с компаньона си зашляпаха по изкаляния вече линолеум на пода. — Хей, келнер!

И двамата бяха на градус. Затътриха се към дъното на заведението и забърбориха с пронизителни, пискливи гласове.

Джак отпи от чашката си разредено с мляко кафе и отново се озърна за русото момиче. Сега тя се бе привела отляво на бара и изслушваше някого с полуразтворени устни. Тръсна припряно глава, после отново се изсмя и понечи да се дръпне от бара, но се обърна пак към мъжа, който й говореше нещо от столчето си. Клатеше укоризнено пръст към нея.

— Не! Не, вие сте… — Тя побягна към машините за кафе.

Джак се вгледа в мъжа и разпозна мигом човека, който му беше върнал портфейла. Да, без съмнение това бе той. Ето го и грозното му куче на каишка. Мъжът вече се канеше да си тръгне. Джак се обърна към стената, най-малко сега желаеше да бъде забелязан и навярно задържан в отегчителен разговор. Мъжът бе досадник, спомни си Джак. Навярно тази вечер додяваше и на малката блондинка, ако се съдеше по реакциите й. Джак предпазливо надникна иззад рамо, увери се, че мъжът бе стигнал до вратата, без да го забележи и сега излизаше навън, следван от кучето по петите си.

Дъждът бе отслабнал и сега едва ръмеше. Няколко човека напуснаха заведението.

Джак любопитствуваше да разбере за какво си бяха говорили момичето и човека с кучето, какво мислеше тя за него. Премести се на освободения стол зад бара.

— Кафе със сметана, моля — обърна се той към една от другите сервитьорки. Поръчката му бе изпълнена. Келнерката беше заета и не взе двете монети, които бе поставил отгоре върху сметката, но русото момиче се стрелна като летящо канарче и ги грабна. Джак я наблюдаваше развеселен. Тя хвръкна към касата, като хала профуча обратно с наполовина скъсаната му сметка и трите цента ресто, а когато той протегна ръка да вземе монетите, пръстите им се докоснаха и момичето му се усмихна. Имаше ослепително бели зъби и сини очи, не много големи, но ясни и умни. Косата й му напомняше за думата „лен“. Бе права, не много гъста, подстригана нехайно и късо.

— Вие се върнахте — радушно отбеляза тя.

— Да. Кажете ми… кой беше този мъж, с когото разговаряхте преди малко… е, тоя с кучето. — Джак кимна към мястото, където допреди малко седеше Ралф.