Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Джак избухна в смях. Луис да направи подарък на своята любима, на своята годеница?

— Хубав е — каза Джак. — Хей! Чака те още един мъничък подарък.

Той влезе в спалнята и извади от чекмеджето на гардероба найлонова чантичка.

Наталия я разтвори. Това бе добавка към малкото й „портфолио“ за писма от кафяв бокс, което Джак й бе подарил преди празненството. Вътре бе пъхнал саморъчно изработена поздравителна картичка, върху която бе нарисувал Наталия, седнала зад бюрото си в галерията „Катц“, с уморено и разсеяно изражение на лицето. В чантичката бе поставил също и касета със сонати за цигулка на Прокофиев, една от които Наталия особено харесваше, и копие с картонени корици на книгата „Неспокойна смърт“, която много й липсваше, тъй като някой й я беше задигнал или беше забравил да й я върне. Тези неща не бяха загърнати в хартия.

— О-о, чудесно! — възкликна Наталия. — Прекрасни са, Джак!

— Амелия тук ли е? Легнала ли си е вече? — попита той, снижил внезапно гласа си до шепот.

Понякога Сюзън я отвеждаше със себе си у дома, ако имаха гости, и я връщаше на следващата сутрин.

— Амелия… — промълви Наталия разсеяно, сякаш едва сега си припомняше, че има дете. — Да, Сюзън я сложи да си легне още преди няколко часа.

Джак открехна леко вратата на детската стая и впери поглед в сумрака в нея. Шумът на няколко коли, минаващи по Гроув, заглушиха спокойното дишане на дъщеря му, което му се искаше да чуе, но видя малкото й телце, сгушено зад одеялото на кълбо.

— Всичко наред ли е? — попита Наталия.

Джак тихо затвори вратата.

— Да.

Искаше му се отново да прегърне Наталия, толкова близо до него сега, но се уплаши, да не би да я подразни отново с това.

Огледаха се в гостната, изнесоха още няколко чаши и пепелника, но Сюзън бе вече свършила основната работа по почистването. Съдомиячката бе привършила работния си цикъл и се бе самоизключила. Мивката можеше да побере останалите мръсни съдове. Сега вече всичко беше наред. „Боже господи, колко сме щастливи“ — каза си Джак. Да живееш в толкова хубав дом, да не се тревожиш за пари, да можеш да разчиташ на такъв човек като Сюзън, да имаш здраво дете!

Наталия беше в банята под душа.

Джак си пое дълбоко въздух. В семейното му щастие нямаше пробиви. Светът му изглеждаше чудесен.

Джак излезе от магазинчето за плодове и деликатеси на Роси, претоварен с покупки. Студената бутилка кока-кола за Амелия заплашваше да пробие едно от пликчетата и Джак я подхвана отдолу. Роси не разнасяше стоки днес, тъй като баща му се бе разболял от бронхит и Джони не можеше да зареже магазина. Но разстоянието до дома не беше голямо. „Толкова си наивен понякога, Джак.“ Джак сгърчи лицето си в гримаса. Защо ли тази фраза не можеше да изскочи от ума му? Наталия я бе произнесла с усмивка, но тя го беше жегнала — може би, защото Изабел Катц я бе чула и сега Джак си спомняше тънката й усмивчица, отправена към себе си. Предната вечер, когато им бяха направили малко угощение с напитки и сандвичи в студиото на Изабел на западната Четиридесет и първа, стана дума за „новата приятелка“ на Силвия, биохимична по професия, много привлекателна, по думите на Изабел, а Наталия отбеляза колко щастлива изглеждала Силвия сега, един месец след запознанството си с нея. Джак бе възкликнал силно изненадан „приятелка?“ и се бе запитал дали не разговарят за Силвия Кинок, както и се оказа. „Та ти не знаеше ли, че тя е лесбийка, Джак?“ — подметна Наталия с кратък, отривист смях, който прозвуча почти като извинение пред него, преди да насочи отново вниманието си към Изабел. Джак не обели повече нито дума по въпроса, дори когато се върнаха у дома. Не, нямаше и представа. Силвия въобще не приличаше на лесбийка, с фино поставения си грим или по начина, по който се обличаше, доста женствена, преценяваше я мислено сега Джак. Откритието за сексуалните предпочитания на Силвия му напомни за дългите шест месеца, през които Наталия бе скитала с нея из Европа и къде ли не. Възможно ли бе да са имали любовен роман? Джак нямаше да задава неуместни въпроси. Но предположението скова мисълта му и го накара вътрешно да потрепери.

— Здравей!

Джак беше на Гроув стрийт. Гласът дойде иззад него. В миг той разпозна лицето под моряшкото кепе с доченото сако — русото момиче от кафенето. Елси. Той се усмихна.

— Здравей. Как си?

Продължи, без да забавя крачка, леко извърнат към фигурката, която го следваше, а след това се изравни с него.