Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— О, този ли! Един смахнат! — Тя отсечено се засмя.

— Е, и какво?

Момичето се огледа, за да провери нуждаеха ли се на някоя маса от нея.

— През цялото време ми чете морал. „О, Ню Йорк е пълен с мошеници и бандити.“ — Извърна се и погледна към кухнята.

— Аз се срещнах веднъж с него.

— Така ли? Той идва… Добре, Лори! — Момичето бързо се отдалечи. На кухненското прозорче го чакаше готовата поръчка.

Джак отсръбна глътка горещо кафе. Момичето пак се върна.

— Той живее някъде тук. Казва, че е въоръжена охрана. Човек би си помислил, че му плащат мен да охранява. Или че е някакъв маниак и ме преследва. Само че не съм от параноидните типове, надявам се. Как се запознахте с него?

Джак се усмихна.

— Той ми върна портфейла — след като го бях изгубил. Трябва да призная, че е честен човек.

— О-о, значи вие сте този? — В очите й блесна любопитно пламъче. — Та той ми разказа всичко от игла до конец. Въобразява си, че се е случило нещо бог знае какво, едва ли не истинско чудо. Мисли си, че вие сте голяма работа. Направо ми продъни ушите с тази история. Както и да е, радвам се да разбера, че всичко, което ми наприказва, е истина. Аз не му вярвах, разбирате ли? Той е такъв фукльо. Та сега… — За миг тя се загледа замислено встрани, сякаш търсеше подходящата дума. — Постоянно ми натяква, че точно такава трябва да бъда — честна и тем подобни. Ха-ха! — Тя залитна назад от смях и се хвана за ръба на гишето.

— Ел-си! — викна една от сервитьорките.

— Ида! — Елси се стрелна към кухнята.

Джак се подсмихна. Биваше я за актриса, или възбудеността й се дължеше на току-що преживяното?

— Проклето агнешко печено — просъска Елси на тръгване. — И така, този откачен ми чете лекции за морала, мили боже, на сексуалния ми живот! Та той няма и представа колко съм чиста! Да не ме мисли за някаква проститутка? Ами той какъв е тогава, често се питам. Или го казвам на глас. Да, казах му го. „Бил ли сте някога млад и щастлив?“ Може би не е бил. В такъв случай той е просто потиснат човек и вече е твърде късно да опита нещо от живота, нали?

Тя се разсмя от сърце, без неприязън, толкова развеселена, че очите й се навлажниха.

— Такъв странен тип! Представете си, даже не вярва в религията. И нарича кучето си „Бог“, знаете ли това?

Джак кимна:

— Зная.

— Я кажете, вас преследва ли ви?

Джак се ухили.

— Не мисля. Всъщност, не съм забелязал.

— Внимавайте с него. Той се мисли за месия, дошъл да оправи света. Живее на Блийкър, ако не се лъжа. Каза ми, че живеете на Гроув.

— Ел-си! Вземи онези хамбургери! Те са за твоите маси!

Тя още веднъж полетя към кухненското прозорче.

Джак съжали, че не бе взел със себе си писалка или молив. Острото ъгълче на очите й, когато се смееше — ето какво точно му бе нужно за лицето на Сузуки, въображаемата приятелка на юношата от „Мечтателите“. Дали можеше да го запомни? Ъгълчето се виждаше най-добре в профил, а също и крайчето на горната й устна, леко издадено над долната. Лявата ръка на Джак скорострелно грабна едно късо моливче, което се бе материализирало пред погледа му специално за него, на няколко инча встрани върху гишето. Той зарисува припряно на гърба на бланката със сметката с очи, обърнати повече към Елси, отколкото към скицата. Стана. О-хо! Добре! Почувствува се като рибар, уловил току-що пъстърва. Бързо изтегли линията на врата и задната част на главата й.

— Рисувате ли ме?

— Готово, свърших. Благодаря. — Джак топло й се усмихна и пъхна внимателно сгънатото листче в задния си джоб.

— Художник ли сте? — попита Елси с внезапно бликнало детинско любопитство. — Ралф ми каза, че сте журналист.

— Кой е Ралф?

— Мъжът с кучето.

— О, не. Повече съм художник… поне така си мисля. Исках да уловя усмивката в ъгълчето на очите ви. Око в профил. Мога да ви поканя някой ден в студиото си, нали? Това означава да дойдете да видите графиките ми. Е, какво ще кажете?

Джак сдържа щастливата си усмивка сега — имаше нещо странно и замислено в начина, по който момичето го погледна, сякаш обмисляше последните му думи.

— Както и да е, благодаря, Елси. — Той стана от стола.

— Хей!… Ще дойда, ако имате нужда да ви позирам. Безплатно.

На лицето на Джак отново се появи удивена усмивка.

— К-къде да ви намеря?

В гърлото й заклокочи смях.

— Следващата седмица, може би. Със сигурност. Аз съм тук.

Тя нехайно вдигна ръка за довиждане и се захвана отново с работата си.

Дъждът уморено процеждаше последните си капки. Джак бе толкова щастлив, сякаш току-що се бе влюбил. Усещането му беше познато, въпреки че го спохождаше рядко. Изпитвал бе това чувство понякога в Художественото училище, в някой успешен за него ден, когато позиращата, не задължително млада и хубава жена, го бе вдъхновявала да направи сполучлива скица с въглен или рисунка с молив, каквато и да е — и внезапно се бе влюбвал в тази жена, сякаш тя притежаваше особена власт — единствено тя — да извлече от него таланта му. Чувството бе мимолетно. Но за Джак бе понятно защо художници като Модилияни или някой друг изпитваха желание да се любят с моделите си като завършек на една сполучлива художествена творба. Абсурдно, като си помислеше, че усилията му се състояха в няколко щрихи с тъп молив на бланка, разграфена със сини линии. Искаше му се да прегърне тази девойка Елси, за да се увери, че е истинска, жива.