Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

На лявата си ръка Елси носеше евтин пръстен — череп, заобиколен от змии. Ноктите й бяха оцветени със светлочервен лак. Китките й бяха изящни и доста слаби. Две момчета, бели, я бяха зяпнали, обсипваха с бурни комплименти сините й очи и я запитаха кога ще си тръгне тази нощ от работа. Елси не им обърна никакво внимание.

Джак тихо влезе в апартамента, чу мърморенето на гласове и незабелязано се шмугна вдясно, в банята, където среса косата си. Маншетите на панталона му бяха все още мокри, но това нямаше никакво значение. Влезе в гостната, наситена с просмукан от цигари въздух и мирис на дамски парфюм, където Наталия се бе облегнала отдясно на дивана, Луис — отляво, а Силвия се бе настанила в големия фотьойл точно срещу тях. Силвия го забеляза първа.

— Ето те и тебе, Джак! Къде беше? Навън ли?

— Изпращах Джоуел и приятелката му.

На ъгъла на бамбуковото барче Джак забеляза недопитата си чаша с „Джак Даниелс“ и я взе. На дъното й бе останало малко повече от един пръст уиски. Сякаш се бе завърнал в друг свят, който за известно време почти беше забравил.

— И тогава — продължи Наталия с дълбокия си глас, през смях — гледах да му избера някоя не много скъпа рамка. И след всичко това…

Луис слушаше внимателно.

Наталия бе закрепила над гърдите си чаша с разреден с вода скоч без лед, или върху стернума — гръдната си кост, както биха се изразили учителите му по рисуване, и май не бе забелязала нито отсъствието му, нито пристигането му, помисли си Джак. Той седна на един стол с права облегалка. Сега Наталия разправяше друга история от ежедневието на галерията „Катц“ — за продажбата на картини от Пинто, чиято цена бе назовала машинално, първата цифра, която й бе хрумнала, и веднага й я бяха платили. Цената била несигурна, каза Наталия — било най-голямото платно на Пинто, и то далеч не от най-добрите, но някакъв идиот го купил и Изабел, разбира се, много се зарадвала. Джак се почувствува по-щастлив, загледан в Наталия, макар и да пропускаше по-голямата част от разговора покрай ушите си. Първото, което му бе хрумнало, влизайки в хола, бе: какво трио, по-скоро, триумвират, бяха тези толкова близки помежду си хора. Стари приятели бяха те, Наталия, Луис и Силвия, още от ученическите си години, а той познаваше Наталия едва само от шест години, въпреки че му бе съпруга. Първоначално при вида на тримата го обзе изненадващо остра вълна на тревога, дори неприязън. Но напрежението му се разсея, когато Наталия, говорейки, обърна глава към него и зарея поглед върху лицето му, без да променя изражението си, след което отново прикова вниманието си към Силвия. Той й принадлежеше, както и тя на него, нямаше и съмнение. Живееха заедно, споделяха обща съдба. Нима това не бе предостатъчно? Да, стига Наталия да бе щастлива с него. Щастлива ли беше? Този въпрос не й беше задавал никога. „Че кой ли е постоянно щастлив“, щеше да отвърне нехайно тя, може би подразнена от глуповатата наивност на въпроса. Но ако хората не са щастливи, то не биха живели заедно, мъдруваше Джак, освен ако и двамата не са мазохисти или садисти, наслаждавайки се на взаимната си вражда и омраза, или пък на някаква съгласувана комбинация между двете.

Луис повдигна от дивана слабото си, дълго тяло и се извини, че трябвало да глътне някакви хапчета.

— Не, не, с чиста вода, сам ще си налея, Джак. — Той се запъти към банята.

Когато се върна, целуна Наталия по челото, пожела й още много щастливи рождени дни и каза на всички „лека нощ“. Силвия се канеше да го придружи. Беше почти един часа.

— Тръгвам си — обърна се Силвия към Наталия. — Свободна съм по обяд почти всеки ден. Можем да хапнем някъде близо до твоя район, до галерията, имам предвид. Или ще приготвя сандвичи — каза тя с непринудена усмивка, — ако Изабел не те пуска.

Най-сетне затвориха вратата.

Джак се приближи с протегнати ръце до Наталия и потръпна от щастие, когато тя, полуприпаднала, се свлече в прегръдката му и той трябваше да поеме тежестта й.

— Скъпа, обичам те, обичам те.

— Тази вечер ли? — попита тя изненадано.

— Какво ти подари Луис? Приличаше на верижка.

— Нещо, което е принадлежало на майка му. Не трябваше да го прави. Къде е кутийката? — Бе я поставила заедно с фината хартия на лавицата на библиотеката. Наталия повдигна верижката. — Ето я. Медальон с гранат. Среброто е прекрасна изработка, не мислиш ли, Джак? Но гранатът… — Камъкът бе доста тежичък и напомняше старите бижута във викториански стил, предназначени за украса на полуразголена от деколтето, пълна женска гръд. Гранатът бе с големината на дребен лимон, но значително по-плосък. — Прилича на старинна вещ, която се предава по наследство — каза с усмивка Наталия. — Той ми обясни, че го получил от майка си преди години с обещанието да го подари на любимото си момиче.