Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Хей, дай да ти помогна?

— Добре. Благодаря. Само за няколко крачки.

Джак подхвана пробития вече плик, а момичето взе две други пакетчета.

— Аз живея тук. — Той кимна към входа. — Само да се справя с тази… — Джак пъхна вътре ключа със свободната си ръка.

— Нека взема този плик — каза момичето. — Тук ли живееш? Бих искала да видя рисунките ти. Освен ако не си зает в момента.

— Н-не съвсем. Добре. Щом желаеш, ще ти дам да им хвърлиш едно око.

Момичето изкачи стъпалата с него до третия етаж. Под сакото си бе обута в сини джинси, носеше и бели маратонки.

— Тук. — Джак извади друг ключ.

Момичето се заозърта около себе си във всекидневната, все още с големия пакет в ръце.

— Божичко, каква къща! Ти също ли живееш тук?

— Доколкото знам, да. Можеш да оставиш тия неща ей там, на масата. Благодаря ти много.

Тя освободи ръцете си и се приближи да разгледа малкия гваш, окачен на стената.

— Това твое ли е?

— Ха! Благодаря. Това е Де Куунинг.

И може би най-ценното нещо в дома му, помисли си той.

— Божичко, и това стерео! Това е най-красивото жилище, което съм виждала в Ню Йорк. С такъв висок таван!

— Да, къщата е доста стара.

Сложи бутилката кока-кола за Амелия в хладилника. Останалото можеше да почака.

Тя го загледа, застанала в средата на хола, с ръце, пъхнати в цепнатите джобове на сакото си. Не бе висока, може би бе около пет фута и нещо.

— Къде работиш?

— Ела насам, оттук.

Имаше нещо странно, съвсем непривично за него, когато отдръпна пердето и видя момичето да пристъпва в неговата светая светих. Полудял ли бе? Или вършеше нещо твърде необмислено? И ако бе така, какво от това?

— Т-това. — Джак посочи към първата си, най-ранна скица, облегната на стената до левия заден ъгъл на работната му маса, почти единствената, която бе заделил от многото, направени за книгата на Джоуел. — Това е нещо недовършено. Всъщност, не става за нищо. Беше замислено като част от…

— Страхотна е! — възкликна тя с възхищение. — А това? Всички ли са твои ?

— Да, всичко, което е тук.

Всичко, всичко, черно-белите графики с туш, абстрактните рисунки с четка, експериментът с цветна тънка хартия, залепена върху женска фигура от папиемаше — мъничка фигура, за да възпроизведе ефекта на пищна рокля, голям, нелош акварел на гледката, която наблюдаваше от предния си прозорец и която момичето веднага разпозна — архитектурния пейзаж на улицата долу.

— Божичко, значи не си ме будалкал. Ти си истински художник. Къде е рисунката, която ми направи?

Джак се усмихна.

— Върху онази бланка?

Той се обърна към стената, срещу която бе облегнал рисувателната си дъска. В горния й край бе прикрепил малкото съкровище, а останалата част от повърхността на листа бе покрита с дванадесетина или петнадесет моливни скици на Елси, в три-четвърти, в профил и анфас.

— Божичко, това наистина съм аз! — Сините й очи се разшириха. — Мисля, че те са… — Тя поклати глава, сякаш не намираше думи. — Слушай, ще ти позирам, както вече ти казах. Без пари. Ако ме нарисуваш добре.

Тъй като скиците му бяха доста нереалистични, с изключение, може би, на ъгълчетата на очите й, Джак се изненада, че ги бе харесала.

— Е, може би някой друг път. Благодаря ти за предложението.

Забележително хубава бе в този миг, обърнала чистия си профил към него, докато разглеждаше скиците на малката рисувателна дъска, която внимателно придържаше между дланите си. Носът й беше фино изваян. Нямаше грим. Представи си я с малко червило на устните, облечена в дълга, розова дреха. Щеше да прилича на фея, оживяла от приказките.

— Искаш ли да ми направиш още скици?

— Не, не сега. — Сега нямаше настроение да я рисува, искаше само да й се полюбува. — Можеш да поседнеш, ако имаш малко време. В гостната.

— Но навярно искаш да работиш? — отбеляза тя като малко момиче, което се опитва да бъде учтиво.

— Ако исках да работя, нямаше да те поканя да седнеш.

Тя се настани на дивана, той — на зеленото кресло.

— Откъде си? — попита Джак.

— От северен Ню Йорк. Малко градче, никой не е чувал за него, не искам даже името му да произнасям. — Тя погледна Джак право в очите и се засмя, разкривайки белите си заострени кучешки зъби. — Избягах от къщи, с около петдесет долара в джоба. Изморих се от караниците у дома. Родителите ми искаха да се захвана с някаква евтина, долнопробна търговийка, каквито се намират под път и над път. Щях да пукна от скука. Да продавам в някое дюкянче макарички и разни джунджурии! — Тя сгърчи лице от погнуса сякаш само при спомена за това. — Така че хванах на бърза ръка автобуса за Ню Йорк и слязох на Тридесет и четвърта улица. И, о, чудо на чудесата ! Имах приятелка, която живееше на Кинг стрийт. Имах. Скъсахме с нея, но когато дойдох за пръв път в Ню Йорк, тя ме подслони, а аз й заплащах по нещичко за възможността да спя на дивана, но тя не ме хареса особено. Всъщност, изобщо не ме познаваше, понеже беше приятелка на друга нейна приятелка, която живееше в моето градче, ако следиш мисълта ми, и тъй… Е, няма нищо по-лесно от това да си намериш временна работа в този град. Сега живея на Минета стрийт с едно момиче, с което много си допадаме. Разделяме си наема. — Тя сви рамене. — Но Ню Йорк! Обичам този град. По-забавен е и от цирк. Никога не знаеш на какъв човек ще попаднеш в следващия миг. Странни хора. И ведри. Хора, на които можеш да се изповядаш, а и те да ти се доверят. — Тя хвърли на Джак прям поглед и сви ръце между коленете си. Очите й се спряха върху пакета „Марлборо“ на масичката за кафе. — Мога ли да си взема една от тези?