Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Разбира се. — Джак се повдигна от креслото, взе запалката от нефрит на Наталия и подаде огънче на момичето.

— Благодаря. — Тя бързо взе запалката, след като Джак я постави на масичката, прокара пръст по гладката й повърхност, обкована в златна рамка и я сложи обратно на място. — Красива вещ. Ти пушиш ли?

— Не. Това са цигарите на жена ми.

— О, да! Старият Ралф ми каза, че си женен и че имаш малка дъщеричка. Къде е тя сега?

— Той пък откъде знае, че имам дъщеря?

Тя се усмихна.

— Казах ти, че шпионира всички. Живее наблизо, на Блийкър стрийт. — Тя махна досадно с лявата си ръка. — Аз гледам да го държа настрана. Ха! И той го разбира. Назидава ме постоянно за моя морал. Морал! Да пукнеш от смях! Изглежда няма и понятие как се държа с натрапниците — с момчетата, с който и да било. „Чупка!“ — и толкова. Когато се наложи. И те духват начаса. — Сега тя се запревива от смях в напор на неудържимо веселие. — Не зная какво толкова му има на моя морал, кълна се!

Джак се зарази от смеха й.

— Откога познаваш този Ралф?

— Да го познавам? Изобщо не го познавам. Той само обикаля наоколо. Има смахнато работно време като моето. Казва, че е въоръжена охрана. И така…

— Наблизо ли работи?

— Откъде да знам. Нямам представа. Но ако работя в някое кафене или бар — по барове той не ходи, ходи по кафенетата — все се влачи подир мен, по всяко време! Понякога ме посещава през деня. И така е… може би от пет месеца! А преди две седмици беше луд майтап! След работа отидох на диско на Кристофър, беше някъде след два през нощта, след това бяхме в един апартамент и вече призори се връщах у дома с приятелката си Дженивиев и няколко момчета, когато Ралф цъфна насред улицата — явно тъкмо се е връщал от работа — и ме видя с тая шумна групичка, макар че още беше доста тъмно. И така, щръкна като пукал в тъмнината и ни зазяпа. Ама че смях! Дженивиев вече знаеше за него, понеже всичко й разказах. Той е безвреден. Мисли си, че сме правили някаква сексуална оргия — трите момчета, Дженивиев и аз. Или подозира само мен. — При спомена за тази сцена я заля нова вълна на неудържим смях, тя извърна очи към тавана и изпусна от устните си кълбо дим. — Знам какво си мисли, понеже като го видях следващия път, ми чете лекция за нощните похождения, за дрогите и алкохола. Ха-ха! Той изглежда не знае, че ако искам мога да спя по цял ден.

— На колко години си? Ако смея да попитам.

— Скоро навърших двайсет. Достатъчно зряла възраст, за да си видял нещо от живота, не мислиш ли?

— Дааа. А как ти е фамилията?

— Тайлър. Т-а-й-л-ъ-р. Мразя го. Звучи толкова еснафско. Ходил ли си някога в Музея на модерното изкуство?

— Разбира се.

— Обичам да ходя там. Понякога отивам…

— Ти самата рисуваш ли?

— Нее. Но харесвам графиката и живописта. Струва ми се, че трябваше да стана актриса. Започнах курсовете по актьорско майсторство в едно свободно училище — почти свободно — при Купър Юниън. Но не го посещавах редовно. Това беше само преди няколко месеца. В Ню Йорк съм вече от осем месеца. Исках да обмисля всичко предварително, преди да се захвана за някаква сериозна работа. Но не зная каква точно искам да стана.

Тя отново погледна Джак право в очите.

Крехко и мекосърдечно момиче, каза си Джак, щастливо и свободно сега, жадно за удоволствия и наивно, но с жилав характер: не би посрещнала с „да“ всичко, което се изпречи на пътя й. Хиляди млади хора прииждаха в Ню Йорк, за да опитат щастието си. Но това, което отличаваше Елси от другите, бе импулсивността й, ясното й лице, свежестта й.

— Навярно имаш много приятели — подхвърли Джак.

Елси отново вдигна рамене.

— Мога да ги притежавам, мога и да ги напусна. Писва ми, когато започват да ми се обясняват в любов. Колко ли трае това? Седмица, две? Или искат само да преспят с мен? Това е, може би, най-лошото. Не искам да се привързвам към никого.

Тя рязко се пресегна за шапката си, сложи я в скута си и изправи гръб, явно с намерението да си тръгне.

Джак почувствува желание да й направи една скица. Можеше ли да запомни начина, по който изглеждаше в този момент? Сини джинси, обгърнали младите, леко заоблени мускули, готови да скочат от дивана, изключително гладка, права руса коса, която не допринасяше за красотата на лицето й, с изключение на блясъка си, може би. И неспокойни очи.

— Време е да се измитам. — Тя се изправи от дивана. — Трябва да съм на работа преди шест. В същото свърталище. — Погледна го усмихната. — Наистина ли имаш дъщеря?