Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Искаш ли да… — Джак пожела да запознае Изабел със Силвия, но Изабел приветствува някакъв новодошъл гост с топлото си „здраве-е-е-й“ и се залиса с него. Джак отпи с неохота глътка вино, макар и да бе превъзходно изстудено „Фраскати“. Силвия. Не се бе сещал за нея може би от година. Осъзна, че тайно в себе си изпитва неприязън към нея, тъй като Наталия й бе посветила толкова много време, пътешествайки с нея из Европа, докато Амелия бе на две години. Сякаш Наталия съзнателно го бе предприела, за да отхвърли брачния хомот, с желанието да забрави, че е съпруга и майка и да се почувствува отново независима. Амелия остана при баба си в Ардмор под грижите на една бавачка, чието лице още си спомняше, но името й вече бе забравил. Тогава Наталия отсъствува от дома повече от шест месеца, и макар че Силвия се върна за кратко в Ню Йорк, Наталия замина сетне за Мексико и за известно време Силвия се присъедини към нея. Наталия се върна в къщи ободрена, но на въпроса как е прекарала и кои места е посетила отговаряше лаконично или ставаше мълчалива. „В края на краищата не пътувам за пръв път нито в Европа, нито в Мексико.“ В ушите на Джак все още звучеше раздразненият й глас.

— Здравей, Джак. Виждаш ми се замислен. — Луис Уонфелд му се усмихна приятелски. Имаше широка уста с пълни розови устни, големи зъби и плешива глава. — Голямо тържество. Радвам се да ви бъда гост.

Какво трябваше да отговори човек в подобни случаи? Джак измърмори нещо със същата любезност и попита Луис харесва ли му питието.

— Да, благодаря. Прилича на Блъди Мери, но си е чист доматен сок — отвърна Луис. — Разбрах, че имаш няколко нови рисунки за една книга.

Светлината на настолната лампа зад него, насочена към тавана, обграждаше кичурите около плешивото му теме сякаш със сребърен ореол.

— О… да. Още не са готови за печат. Или за показване. Всъщност… — Сега Джак искрено се усмихна. — За книгата още не е сключена контрактация, но ние с Джоуел сме доста въодушевени.

— Да, Джоуел — промълви Луис и отпи от чашата си. — Наталия ми каза, че дори не скицираш с молив, когато рисуваш.

— Е, да, при идеални условни, когато не работиш за пари — му отвърна Джак.

Последната новина бе, че Луис няма рак, макар и Наталия да бе живяла три седмици с тази мисъл след онзи телефонен разговор между тях. Нюйоркският лекар го бе спасил с друга диагноза. Какво имаше Луис тогава? Нещо, което го караше да спазва стриктно диета, да избягва кафенетата и за предпочитане, алкохола. Джак имаше неприятното чувство, че Луис разговаря с него само от учтивост и затова и двамата се приближиха към Силвия, която беседваше с Джоуел в средата на хола.

— Луис — каза Силвия, — важничиш ли тази вечер или вече ти е кипнал градусът?

Луис се засмя и дългата му фигура се приведе в учтив поклон.

— Не ми е кипнал градусът, напротив, минал съм на сухо.

Джак не знаеше, че Силвия и Луис са в толкова близки отношения помежду си. Измъкна се незабелязано в кухнята, за да види какво прави Сюзън. Тя бе дошла да им помогне и в момента бе заета — всъщност, не чак толкова, тъй като умееше да върши всичко по удивително лек и непринуден начин — с нарязването на шунката с много остър нож и с нареждането й в една чиния с мариновани чушки, маслини, и дебели парчета ананас. Амелия кръжеше около нея и настоятелно я подканяше да побърза, за да поеме готовата чиния или нещо друго, което да разнесе сред гостите.

— Скъпа, сега пристъпваме към сериозната част — рече Сюзън. — Трябва да наредиш на масата някои неща.

— И това. — Бе гласът на Джоуел, идващ отдалеч, но отчетлив.

Джак излезе в коридора и видя Джоуел с няколко човека в ателието му с наполовина дръпнато перде.

— Ей, Джоуел — извика Джак още отдалеч. — Какво става тук?

— Исках само да покажа нещо на Луис. Той ме помоли… исках да види само тия две неща тук, на масата.

Джоуел се почувствува леко засрамен от постъпката си, но не чак толкова смутен.

И Изабел беше се присъединила, учтиво усмихната, както се стори на Джак. И една друга жена, за чието име съвсем не бе сигурен.

— Ами, аз вече ви казах… Тези рисунки са още недовършени. Не съвсем… Е, признавам, че не са предварителни скици.

— Ти не правиш скици, зная това — каза Луис с мек и внимателен глас.

Само понякога, помисли си Джак, но кой го бе грижа за това?

Изабел Катц присви проницателните си очи, замислено вгледана във фината, изтеглена с перо линия на рисунката, която Джак наричаше „мастурбационните фантазии спрямо бащата“.