Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Бог е добре и ти казва „благодаря“ — отвърна Ралф и пое хартиения кафяв плик. — До скоро, Джони.

— Довиждане, господине. И на теб приятен ден, Бог! — продължи да се хили Джони.

Ралф Линдърман прекара един прекрасен ден. На обяд мъжът от будката за вестници на Шеридън Скуеър му бе запазил днешния брой на „Таймс“, в библиотеката на Лерой стрийт смени пет книги, презаписа последния том с есетата на Томас Ман, тъй като обичаше да чете такива неща бавно, да ги предъвква отново и отново и да ги оставя да се уталожват в паметта му, докато някои други книги бе взел по погрешка — те го отегчаваха или нямаха художествена стойност. Ралф обичаше и фантастиката. Искаше да препречете „Година 1984“, но тъй като списъкът на очакващите бе твърде дълъг, си купи препечатката й, подвързана в хартиени корици. Обожаваше Робърт Луис Стивънсън и го четеше за удоволствие. Взе и една книга по семиология, понеже му се стори интересна. И един роман на Айрис Мърдок, на който се наслаждаваше, тъй като съвременното английско общество, което авторката реалистично пресъздаваше, му се струваше фантастично и му напомняше за сюжетите на Вагнеровите опери — някой се влюбва безнадеждно и изгубва обекта на своите въжделения, друг мрази някого по необясними причини, които силно преувеличава. Кракът на Ралф не бе стъпвал никога в Англия и той се питаше много ли англичани се влюбват по този начин, рядко издавайки чувствата си, ако изобщо ги издаваха зад спокойната си външност.

Разбира се, не бе взел Бог със себе си в библиотеката, така че можеше да се върне бързо у дома. Добро упражнение за старите му кости. Кафенето, в което работеше Елси, се намираше на юг от Лерой стрийт, но сега Ралф нямаше желание да се отбива там. Навярно Елси дори не бе на смяна днес.

Късно следобед Ралф почисти двете полички под мивката си, изхвърли вехториите, празните хартиени пликове и откри няколко рула кухненска тел и непокътната бутилка чистител за прозорци, за която беше забравил, избърса линолеума на лавиците и сложи повечето вещи обратно в долапчето. После написа обичайното писмо до майка си. Тя гонеше осемдесетте и живееше в малкия апартамент в едно градче в Ню Хемпшир. Ралф пращаше на майка си веднъж месечно пари и й пишеше може би на всеки три седмици. Бе единственото й дете.

15 септ. 19…

„Скъпа мамо,

Всичко при мен е както обикновено, времето е много приятно, отминаха и най-лошите жеги. Все още работя в паркинг-гаража на западната Четиридесет и осма улица. Шест долара и половина на час е добро заплащане, а седем е вече върхът. Нали си спомняш, че доскоро изкарвах по пет долара и половина? Вече не вземам такива надници, отминаха тези времена. Репутацията ми сега е на благонадежден работник.

Обажда ли се артритът ти? Не забравяй да си слагаш вълнените ръкавици, есента наближава. Надявам се, че не гълташ повече от четири аспирина на ден.

Бог се чувствува прекрасно и изпраща топли поздрави на котката Тиси.“

Ралф вдигна замислено писалката за момент и си спомни черно-бялата Тиси, която имаше дълъг косъм като на ангорка, но си бе съвсем обикновена котка, досадно животно, което поглеждаше от възглавницата си към хората с ненавист и презрение.

„Бъди благословена и се пази. Твоят обичащ те син:

Майка му бе ревностна поклонничка на протестантската църква. Ето защо Ралф й написа „бъди благословена“, за да я зарадва. Кой и какво щеше да я благослови? Съдбата? Щастливият шанс?

Към осем и половина вечерта апартаментът се изпълни с гости — импровизираното тържество заприлича на прием. Хората говореха на висок глас, за да надвикат шума, и смехът на Силвия Кинок отекваше от време на време като далечен пронизителен вик. Бяха дошли Луис Уонфелд и Изабел Катц, старата приятелка на Наталия, управител на Художествената галерия Катц. Бе двадесет и осмият рожден ден на Наталия, макар и да не бяха уведомили гостите за това събитие, когато изпращаха поканите, а просто ги бяха помолили да наминат след седем: за малък коктейл, където можеше да се намери и нещо за хапване. Само най-близките приятели на Наталия свързваха датата с рождения й ден. Наталия обичаше да кани гости на празника си, но ненавиждаше мисълта те да се чувствуват задължени да й поднасят подаръци.

Когато пристигна Джоуел Макферсън, Джак го покани в кабинета си и му показа четирите нови скици за книгата с „Мечтите“, заедно с две завършени илюстрации в бледорозово, синьо и зелено — тоналности, които щеше да използува за всичките рисунки. Джоуел остана извънредно доволен.