Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Със затварянето на вратата Ралф освободи Бог от каишката, свали сакото си и остави портфейла на дървената маса до двата прозореца гледащи към задния двор. Масата му служеше за всичко — за ядене, за четене и за експерименталните му чертежи с линеала — понякога на нея измайсторяваше предмети с подвижни дървени части. Масата бе от борово дърво, около пет фута дълга, нащърбена по краищата си от трион и излъскана от употреба. Ралф седна на любимия си стол с права облегалка и внимателно разтвори портфейла.

Бе пълен с пари — Ралф преброи новите двайсетачки: двеста шейсет и три долара. А сега — книжата, документите за самоличност. Ралф откри, че портфейлът по всяка вероятност принадлежи на Джон Мейз Съдърланд, разполагащ най-малко с три адреса — единият в градче в Пенсилвания, за което Ралф не бе и чувал, другият — в Калифорния, третият — на Гроув стрийт, където със сигурност живееше сега — помисли си Ралф — и в близост до която, навярно, бе изгубил портмонето. Една от картите, носеща подписа на Съдърланд и снимката на притежателя си — млад мъж облечен в поло, бе журналистически пропуск за някакъв фестивал на френското кино. Картата бе миналогодишна, но на нея бе отбелязана рождената дата на Съдърланд, който тази година щеше да навърши тридесет. Имаше и четири кредитни карти, а във висящото джобче Ралф откри три снимки — две на млада жена с дълга, права русолява коса и третата — на същото момиче заедно със Съдърланд. На нея Джон бе щастливо усмихнат и изглеждаше значително по-млад, отколкото на журналистическата карта.

Ралф нямаше намерение да изследва всяко листче в портфейла — то бе пълно с карти, адреси, телефонни номера. Попита се дали името на Съдърланд фигурираше в телефонния указател. Ами ако сега си беше у дома? С усмивка се пресегна към указателя.

Имаше няколко Съдърландовци, но Ралф откри този, който му бе нужен — Дж. М. Съдърланд, живеещ на Гроув стрийт.

А сега? Ралф се поколеба, после реши да задържи вкуса на удоволствието, победата над нечестността и измамата още няколко минути. Можеше дори да напише на Съдърланд бележка. Днес бе сряда. Да удължи ли удоволствието си до петък? Не, това бе май прекалено.

Разтвори указателя на масата и придърпа към себе си телефона.

„Аууууу-уууф!“ — изскимтя пронизително Бог, фиксира очи върху Ралф и описа с тях дъгообразно движение към хладилника.

— Добре, ти си пръв наред, Бог — каза Ралф и постави слушалката обратно на телефона. Ралф бе дежурен от десет часа вечерта, така че имаше достатъчно време, за да се свърже със Съдърланд.

Джак Съдърланд бе прекарал, по свое мнение един чудесен ден. Отрано изтича до супермаркета, за да се приготви за пристигането на петгодишната си дъщеричка следващия ден, после отиде в търговската част на града, за да изтегли от банката малко пари, обядва със стария си приятел от колежа Джоуел Макферсън в малко ресторантче, подобно на кръчма, близо до Си Би Ес, където работеше Джоуел. Джоуел бе одобрил четирите рисунки, все още в чернова за „Полуразбрани мечти“ и думите му приятно бяха жилнали Джак: „Точно това, което исках. Те изглеждат толкова стреснати, обезкуражени, вяли… направо живи-умрели!“. И Джоуел се изкиска малко налудно. Книгата от осемдесет и две страници, беше на Джоуел, а рисунките, най-малко двадесет, щяха да бъдат творческия принос на Джак. Джак нехаеше за заглавието и с тези думи си беше измил очите пред Джоуел, но едно заглавие винаги лесно можеше да се смени. Сюжетът разказваше за някаква семейна двойка от Ню Йорк с пораснали вече деца, учещи се в колеж, син и дъщеря, хранещи празни илюзии и надежди, които не искаха, или навярно не можеха да споделят с останалата част на семейството или с когото и да било друг. Така фантазиите и бляновете оставаха полуизживени от мечтателите, не можеха да се впишат в реалния живот, а другите не проникваха в тях или въобще не им обръщаха внимание. След обяда Джак остави скиците на Джоуел и се отби до любимото си магазинче на художника на Седмо авеню. Натоварен с ново портфолио, два скицника и бутилка Гленфидич за Наталия (очакваше я да си дойде вдругиден, в петък), той се върна у дома с такси, вместо да вземе както обикновено метрото до Кристофър стрийт.

Бе особено щастлив, че Амелия ще остане при него двадесет и четири часа. Щеше да пристигне с автобус от Филаделфия на следващата сутрин, придружена от Сюзън, неофициалната й гувернантка. Може би щеше да задържи Амелия малко по-дълго, тъй като Наталия често закъсняваше с един ден.